Излезе от колата и тръгна към самолета, докато Александър слизаше по стъпалата. Когато стъпи на пистата, двамата се затичаха почти едновременно и се прегърнаха. Целунаха се — отначало нежно, а после с настойчивост, която заплашваше да загубят контрол. В прегръдките на Александър Мередит имаше чувството, че дълбоко в душата й се е отприщил бент, и тя позволи на всички толкова дълго задържани емоции да я залеят. И Александър откри непознати дотогава чувства: изпитваше копнеж да е близо до нея — копнеж, който нямаше нищо общо с физическото влечение.
Най-после Мередит наруши тишината.
— Липсваше ми — прошепна тя и нежно прокара пръсти по лицето му, както слепец търси път в тъмнината.
— И ти на мен. — Отново я целуна. — Толкова, колкото и очаквах да ми липсваш.
Хванати под ръка, се отправиха към колата. Той задържа вратата, а после се настани до Мередит.
— В телеграмата споменаваш, че било спешно. Защо трябва да отидеш в Монреал още тази вечер?
Той свъси вежди.
— В офисите на корпорацията е избухнал пожар. Властите подозират умишлен палеж — отвърна мрачно. — Трябваше да летя директно от Рим за Монреал, но исках да те видя… макар и за час.
— Радвам се, че си решил така — сподели тя нежно.
— Тръгнах от хотела рано, но летището беше затворено поради лошото време. Докато чаках, се обадих в офиса и Джордж ми съобщи за пожара. — Поклати глава. — Кроях такива прекрасни планове за тази вечер, за нас двамата…
— Всичко е наред — увери го тя. — Ще разполагаме с достатъчно време, когато се върнеш.
— Ела с мен — предложи той. — Имаме толкова неща да си кажем…
— Ще ми се да можех, но няма да стане — отвърна тя. — Никога не съм била толкова натоварена, колкото сега. Да се вдигна и да замина посред нощ…
Той кимна.
— Разбирам, но от това не ми става по-леко. — Притегли я към себе си. — Мисля само колко силно желая да съм с теб… Особено сега. — Погледите им се срещнаха. — Мередит, обичам те…
— Обичам те…
Изрекоха думите едновременно. Продължиха да се гледат, смаяни от силата на емоциите си, а после отново се прегърнаха.
— Мога и да не отида до Монреал — обяви той между целувките.
— Както и аз бих могла да забравя за предаването утре — едва промълви тя, останала без дъх. — Но и двамата сме наясно, че не бива.
— Бих могъл да изпратя Джордж…
Не довърши, а започна да я целува по врата. Тя прокара ръце през косата му.
— Няма да стане. Те имат нужда именно от теб.
Тайно обаче се надяваше той да не тръгва тази вечер…
— Бих могъл да пътувам сутринта — прошепна той дрезгаво. — Или да те любя тук… и сега…
Тя се отдръпна рязко, защото не бе сигурна дали говори сериозно.
— Чакахме толкова дълго. Един ден едва ли…
Запечата устата й с целувка.
— Аз чаках дълго. Прекалено дълго…
Обгърна врата му с ръце и силно се притисна към него.
— Ще бъда тук, когато се върнеш. Ще те чакам — обеща тя.
— Няма да ти позволя да се отметнеш от дадената дума — шеговито я заплаши той.
— Изключено е вече да се отървеш от мен, дори да искаш.
Той бръкна в джоба на палтото си и извади кожената кутийка.
— Купих това за теб в Рим. Докато го гледах във витрината, то сякаш каза всичко, което никога не съм изрекъл. Създадено е за теб.
Погледна го за миг, пое кутията и я отвори. Остана смаяна от великолепното колие. Макар да бе привикнала с изискани бижута — сега притежаваше доста и все хубави — и макар диаманти и сапфири вече да не й правеха кой знае какво впечатление, огърлицата я порази.
— Антика е — обясни Александър. — Най-малко на двеста години.
Извади бижуто и го постави на врата й.
— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — прошепна Мередит.
— Аз пък съм виждал — убедено заяви той и потърси устните й в тъмнината.
Когато започнаха да се целуват отново, кутията падна на пода.
Мередит мислено се помоли следващите четиридесет и осем часа да минат бързо.
Лист хартия с три написани реда стоеше вече цяла сутрин на бюрото й. Чаша кафе — изстинало и недокоснато — се мъдреше в единия край на бюрото. Купчина писма все още не бяха отворени. Мередит, застанала до прозореца, се взираше навън, но не виждаше нищо. Стискаше в ръка брой на списание „Пийпъл“ от миналата седмица, отворено на страницата със снимка на Александър в римски ресторант. До него седеше красива млада жена — Донатела Манети, дъщерята на италианския автомобилен магнат Карло Манети. Двамата се усмихваха, изглеждаха щастливи и погълнати един от друг. Дяволите да те вземат Александър, помисли си Мередит разгневена. Приятно ли ти бе да ме правиш на глупачка? Малката ти игричка — да ме накараш да се влюбя в теб — достави ли ти удоволствие? Това ли е начинът ти да ми го върнеш, задето в началото те отблъснах? Колко забавно трябва да ти се е сторило всичко!