— Господи, как можах да съм такава глупачка? — запита тя на глас и хвърли списанието на пода.
Потъна в стола и извади познатата кожена кутия от чекмеджето. Отвори я бавно и дълго съзерцава огърлицата, припомняйки се вечерта, когато й я подари. Беше най-щастливата вечер в живота й. Най-после призна истинските си чувства, сподели, че го обича. Беше напълно готова да му се отдаде. През онази вечер щеше да се люби с него, ако не се налагаше да отлети за Монреал. Най-сетне той щеше да получи онова, което всъщност желаеше от нея.
Мередит се стараеше да не заплаче, колкото и да й беше мъчително. Той не го заслужава, повтаряше си тя. Но и не бива да го виня изцяло, призна тя. Грешката е толкова негова, колкото и моя. Аз съм виновна, че се държах като глупачка. Допуснах да ме заплени. Не биваше да го правя! Знаех що за човек е. Какво ли не бях чувала за него.
Прилоша й, докато мислеше как е допуснала да се размекне, чарът му да я покори, евтините му любовни слова да я зашеметят. Любовни слова! Беше готова да прихне. Той наистина не прощава и не забравя, мина й през ума. Отказах му първия път, когато се опита да ме отведе в леглото, и той си отмъсти, като ме накара да се влюбя в него. Защо изобщо го послушах?
На прага се появи секретарката й.
— Мередит, Александър Киракис е на първа линия…
— Кажи му, че ме няма.
— Твърди, че е спешно.
— Няма ме! — избухна Мередит сприхаво.
Синди я зяпна.
— Ами интервюто? Забрави ли крайния срок…
— Нищо не съм забравила! Ще се обадя, когато съм готова да разговарям с него… за интервюто — процеди тя през зъби. — Дотогава не съм тук, когато звъни!
В Световния търговски център Александър даде една от редките си пресконференции, за да обяви официално, че корпорацията е на път да влезе в сферата на ядрените проучвания. Разказа за новия атомен център в района на пустинята Моджав в южната част на Калифорния. Защити назначаването на доктор Бари Марчуд — един от водещите световни специалисти по атомна енергетика — и отхвърли упреците, че евентуално би се захванал с разработването на атомни оръжия. Призна, че подобна възможност не е изключена, но отказа по-нататъшни коментари по темата.
— Е, пак го постигна — подметна Джордж развеселен докато се връщаха към офиса на Александър след пресконференцията. — Утре ще бъдеш на първа страница на всички вестници по света. Отсега виждам заглавията: „Киракис насърчава надпреварата в ядрените оръжия.“
Александър вървеше мрачно смълчан. Джордж го погледна. Откакто се върна от Монреал, през цялата седмица Александър бе в странно настроение. Джордж споделяше безпокойството му от вероятността за умишлен палеж в офисите там, но му се струваше, че нещо друго терзае Александър по-дълбоко; значително по-дълбоко. Бе като бомба със закъснител. Човек никога не знаеше кога ще избухне Александър. Реши да го остави насаме с грижите му. Още повече че ясно демонстрираше нежелание да обсъжда личните си въпроси, а Джордж отлично знаеше колко е безполезно да настоява. Извини се и се оттегли в своя кабинет.
Секретарката посрещна Александър на вратата.
— Специален куриер донесе пакет за вас, господин Киракис. Оставих го на бюрото.
— Благодаря, Стейси — промърмори той разсеяно.
Влезе и затвори вратата. Разопакова пакета и видя малката кожена кутия от Италия. Отвори я внимателно и се загледа в колието. Тя му го връщаше. Нямаше бележка, нищо, просто му го връщаше. Беше така близо най-после да я направи своя съпруга, да осъществи лелеяната си мечта, а онази проклета снимка в „Пийпъл“ унищожи всичко. Сега вече никога няма да успее да си върне Мередит. Побеснял, замахна и стовари купчина листа върху пода. Направо трепереше. Все пак си наложи да се овладее и взе решение. Натисна бутона на интеркома.