Излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор към студиото на „Манхатънски наблюдател“. Отваряйки тежката врата към тъмното в момента студио, погледна часовника. Девет и половина. Представа нямаше, че се е застояла толкова дълго. Беше изостанала с кореспонденцията си и откакто се върна от Саутхамптън, се бореше да навакса. Въобще не беше забелязала и кога Синди най-после е решила да се прибере. Наоколо се мяркаше само някой и друг дежурен техник.
Мередит заопипва в тъмнината — намери ключовете за лампите и изведнъж ярка светлина заля студиото. Започна да прескача навити кабели и жици — придвижваше се между камерите към мястото, където щеше да седи докато води предаването. Остана впечатлена от тъмносивия мокет, тапицираните в синьо кресла, великолепния нощен изглед към Манхатън. Пристъпи към платформата и се загледа в специално поставените в студиото пана с черно-бели фотоси: официален портрет на председателя на борда на директорите в кабинета му; шампионът по поло, яхнал любимия си кон; на палубата на яхтата му „Дионис“; баща и син — последната снимка на Константин Киракис преди смъртта му през 1982 година. Мередит се изпълни с гордост, докато гледаше засмяното лице на играча на поло. Мислеше си за онзи ранна вечер след мача в Саутхамптън.
Той се оказа прав: заедно те бяха далеч-далеч по-силни.
„Прозорци към света“, зашеметяващо заведение високо над Манхатън, се намираше на сто и седмия етаж в едната от сградите на Световния търговски център. Заградени отвсякъде със стъкло, множеството салони за хранене, зали и сепарета предлагаха незабравима гледка към града, ширнал се във всички посоки. Панорамата отвън си съперничеше единствено с прекрасния интериор. Умелото съчетание от златно, бежово и розово, многобройните огледала, бронзовите украшения и дърворезбите бяха богато украсени с цветя и зеленина. Наоколо сновяха келнери в бели униформи и златни еполети. През обедните часове великолепната зала бе частен клуб, но вечер се превръщаше в ресторант и бе отворена за всеки желаещ да се наслади на гледката и на превъзходната кухня.
Макар Мередит да бе вечеряла тук много пъти, откакто живееше в Ню Йорк, дъхът й продължаваше да секва както първия път, когато дойде. Сега, седнала срещу Александър в един от салоните, тя установи, че й е невъзможно да забелязва друго, освен откритото възхищение в сияещите му тъмни очи. Колко време мина, откакто мъж бе в състояние да я накара да се почувства така, само като я гледа? Зачуди се как въобще се е съмнявала в любовта му. Сервитьорът донесе бутилка „Дом Периньон“ и две кристални чаши.
— Тази вечер ще празнуваме — обяви Александър. Продължаваше да се диви как тя успява да изглежда все по-красива с всеки изминал ден. Във вечерната рокля с дълбоко деколте и колието, което й купи в Рим, беше наистина неотразима. Косата й се спускаше свободно по раменете, както той обичаше. Мередит се усмихна.
— И какво точно празнуваме този път?
Откакто се върнаха от Саутхамптън, всяка вечер празнуваха нещо. Предната вечер например отбелязаха три седмици съвместен живот.
— Себе си, както обикновено — отвърна той с дяволита усмивка.
Сервитьорът постави чашата пред нея. Тя посегна, но се спря. Вътре имаше съвсем малко шампанско.
— Ще ми налеете ли още…
Млъкна, защото в този миг го съзря: на дъното на чашата лежеше най-красивият пръстен, който някога бе виждала — голям син сапфир, заобиколен с диаманти. Украсата по широката платинена халка повтаряше формите на колието. Извади го от чашата и погледна Александър.
— Невероятен е! — възкликна тя.
— Годежният ти пръстен — обяви той сияещ. — Прочети надписа.
От вътрешната страна бяха гравирани думите „Сега и завинаги“. Тя се усмихна. Съвсем в стила на Александър: лаконично и прямо. Не успяваше да откъсне очи от бижуто.
— Никога не съм виждала подобен пръстен — призна тя тихо.