Мередит отметна коса от лицето си. Имаше нещо призрачно в това място, в тази жена и предсказанията й. Изпита безпокойство. Не вярваше на гадателки, но все пак старицата я плашеше.
— Императорът заема мястото, което управлява крайното решение — продължи мадам Роз. — Трябва да си изключително внимателен, ако не искаш да те измамят. Бори се да си възвърнеш контрола, но внимавай, защото е налице сериозна опасност да те наранят, ако се впуснеш във физическа схватка с противника си. — Помълча и се изправи на стола. — Би било крайно неразумно от твоя страна, ако не обърнеш внимание на предупрежденията, мосю. Символите на картите са изключително силни.
Александър кимна, но пак не каза нищо. Бръкна в джоба и извади пари да плати на старата жена. Погледна Мередит.
— Искаш ли да опиташ и ти? — попита той.
Мередит поклати глава.
— За един ден видях достатъчно от бъдещето — отвърна тя.
Мередит не говореше френски така добре като Александър, но бе разбрала повечето от предсказанията.
Той кимна за пореден път, стана, каза на безупречен френски нещо на циганката и поведе Мередит към вратата. Навън прихна да се смее.
— Нали те предупредих, че тази работа с врачуването е чиста измама?
След този коментар помогна на Мередит да се качи в колата.
— Нищо ли не позна? — полюбопитства тя.
Той се усмихна.
— Ти как мислиш? — попита Александър и се настани зад волана.
— Според мен не остана впечатлен.
— Малкото налучкани факти може да е научила от всеки вестник или списание — сподели той, докато караше към хотела. — За опасния враг беше чудесно хрумване, това й признавам. А колкото до тайнствената тъмнокоса жена от миналото ми… — Отново прихна. — Те май са любим образ на всички гадателки. Всеки мъж има една красива тъмнокоса жена в миналото ся, а всички жени ще се влюбят в красив мургав мъж.
— Защо не? — престори се на засегната Мередит. — С мен се случи.
— Нямахме нужда от гадателка — възрази той. — Ако си спомняш, предрекох съвместното ни бъдеще в деня, когато се видяхме за пръв път.
— Така беше. — Направи пауза. — Сигурен ли си, че не става въпрос за някоя от онези екзотични жени, когато беше безгрижен ерген?
— Жена, разделена от онези, които обича, от дълго време и на голямо разстояние? — Засмя се. — Такава жена няма.
— Възможно е да не знаеш…
Той се обърна и я погледна загрижено.
— Измъчва ли те това, matia mou? Миналото ми, имам предвид.
— Нямаше да съм човек, ако не ме измъчваше — призна тя. — Но се уча да се справям.
— Няма друга — увери я той. — Вече не.
Глава 20
Александър и Мередит напуснаха Сен Тропе и се отправиха с кола по брега към Марсилия, после поеха на север по Рона към Арл и Авиньон. Спряха за няколко дни в замъка на семейство Киракис на двадесет километра североизточно от Авиньон.
— Знаеш ли, постоянно се мъча да си представя как си работил тук заедно с работниците — не се стърпя Мередит да подкачи Александър при една разходка из лозята. — Колкото и да се старая, не те виждам отдаден на физически труд. — Погледна го дяволито и добави: — Освен в леглото, разбира се.
— Зла жена — обяви той с дрезгав глас и я притисна към себе си. — Не си ли наясно с разликата между труд и удоволствие?
Тя обгърна врата му с ръце.
— Би трябвало. Достатъчно дълго вече съм с теб.
Напуснаха замъка с намерението да не се отбиват никъде до Лион, където имаха предварителна резервация за една вечер в хотел „Роял“, но и двамата не очакваха мистрала — студения, сух и особено силен вятър, който често вилнее из долината на Рона. Поради силния вятър Александър на няколко пъти почти загуби контрол над колата и накрая и двамата решиха, че е неразумно да продължават.
— Ще останем в Монтелимар, докато вятърът утихне — каза той на Мередит. — Тук има великолепен замък превърнат в хотел „Император“. Само четиридесет стаи. Много уютен и уединен. Ще отседнем там.
— Често ли се случват такива неща? — попита Мередит, все още замаяна от силния вятър.
— По-често, отколкото жителите на долината биха искали — отвърна той. — Разправят, че когато мистралът вилнее, жителите по долината на Рона беснеят.
Мередит продължаваше да се впечатлява колко спокойно и непринудено Александър се разбираше с всеки, с когото контактуваше. Сега го наблюдаваше как безгрижно бъбри на безупречния си френски с хотелиера мосю Роже Льотре и очарователната му съпруга и остана с впечатлението, че са приятели от дълги години.