Мередит се усмихна уморено.
— Не, Харв не би го направил — увери го тя. — Но ще се изненадаш с какви източници разполага добрият репортер. — Отпусна глава на рамото му. — Хотелски служители, сервитьори, дочули част от разговор по време на вечеря, продавачи в магазини…
— Или стара циганка врачка от Сен Тропе?
Беше средата на декември. В студената сива сутрин почти нищо не се виждаше през високите от пода до тавана прозорци в кабинета на Александър в Световния търговски център, но той не го забелязваше. Дори сега, три месеца след като се върна от меден месец, още не насмогваше да се справи с натрупалата се писмена работа по време на отсъствието му. Всеки ден се срещаше с Джордж — обсъждаха докладите, договорите, евентуално разрастване на корпорацията. Докато го нямаше, Джордж се бе справил чудесно.
— В бъдеще ще работим много по-плътно заедно — довери му Александър. — С облекчение виждам, че като се измъкна за малко, оставям корпорацията в добри ръце. Да ти призная, ще ми се от време на време да се покриваме с Мередит и никой да не ни безпокои по делови въпроси.
Джордж се ухили.
— Следващия път обаче ме предупреди навреме, става ли? Веднага щом замина, се сблъсках с някои проблеми. Ако се взреш по-внимателно, ще забележиш няколко сребърни нишки сред златните.
Прокара ръка през пясъчнорусите си коси. Александър се засмя.
— Давам ти дума: никакви внезапни женитби повече!
Джордж запали цигара.
— Мередит е в командировка, нали? — попита той и дръпна от цигарата.
— За няколко дни. — Александър свъси вежди и докато говореше, завъртя разсеяно платинената халка на пръста си. — За втори път, откакто се върнахме. Иска да вземе някакво важно интервю. — Стана и заобиколи бюрото, за да се приближи отново до прозорците, но не забеляза мъглата навън. — Видя ли новия брой на списание „Пийпъл“?
Лицето на Джордж засия.
— Статията за младоженците ли? — Ухили се. — Много е ласкава. Мередит май успя да промени имиджа ти повече, отколкото бяха очакванията и на двама ни.
Александър се усмихна.
— Когато се ожених за нея, най-малко мислех за промяната на имиджа — призна той и погледна снимката на съпругата си в сребърната рамка върху бюрото.
— Сигурно, но дори да беше предварително планирано, едва ли щеше да е по-успешно — обърна му внимание Джордж. — Кралската двойка на Манхатън — нали така ви наричат сега? Императорът и прекрасната му съпруга. Откакто се оженихте, за вас писаха шест от основните издания. Публиката е във възторг. Забравила е всичко за миналото ти. Страшно им допада романтиката; гледат на теб и Мередит като на любовната двойка на десетилетието. Направо съвременна приказка.
Александър поклати глава, но продължаваше да се усмихва.
— Защо ли не те направих вицепрезидент и директор на отдел „Връзки с обществеността“?
— Приемаш го пренебрежително, но съпругата ти е истинска ценност, Александър. Изключително важна. Възползвай се от това — посъветва го Джордж.
— Да се възползвам? — повтори Александър леко развеселен. — Точно това правя.
— Разбираш какво имам предвид — настоя Джордж. — Излизайте по-често сред хора, посещавайте всички благотворителни балове, които така старателно избягваше в миналото. Не пропускайте нито едно важно място.
Александър се засмя.
— Определено не възразявам да показвам съпругата си — отвърна той непринудено, — но както самият ти вече каза: сватбата подобри имиджа ми. Защо да си правя труда…
— Защото по-важните клечки от международната делова общност продължават да гледат на теб като на неблагонадежден, безскрупулен, студенокръвен негодник — отговори Джордж честно. — Страхуват се от теб.
Александър се обърна да го погледне. По лицето му сияеше усмивка.
— Това ме устройва — съобщи той очевидно доволен. — Нека оставим нещата такива.
Рим
Карло Манети се тревожеше. Съдбата, някога така благосклонна към него, сега му бе обърнала гръб. Напоследък бизнесът не вървеше; всъщност не можеше да е по-зле. Продажбите на тъй популярните доскоро спортни коли на Манети бяха спаднали драстично. Пресата направо заяви черно на бяло, че Манети е загубил дарбата си да превръща всичко в злато като „цар Мидас“. Повечето хора считаха твърдението за пресилено, но самият Манети бе склонен да се съгласи.