— Бомби ли? — попита един от мъжете.
— Приходи — поправи го Александър. — Невероятни приходи. Доктор Бари Марчуд, директор на атомния ми изследователски център в Щатите, е един от водещите световни специалисти. Скоро „Киракис корпорейшън“ ще се гордее, че притежава най-големия в света частен институт за ядрени проучвания и той ще бъде под негово ръководство. — Петимата мъже го слушаха внимателно и Александър продължи: — Ако се осъществи планът ми, след три години, господа, се очаква приходите на „Киракис корпорейшън“ да се увеличат трикратно. Ние няма да престанем да се разрастваме и естествено, ще са ни нужни заеми от водещи банки.
— Естествено — съгласиха се всички присъстващи.
— Ще имате нужда от доста големи заеми — отбеляза един от банкерите.
— Съвършено вярно — призна Александър. — Но предвид мащаба на проекта, който ви представям, не смятам искането за неразумно.
— Ще го обсъдим и ще ви се обадим — увери го един от мъжете.
— Не се бавете много — предупреди Александър, подготвяйки блъфа си. — Не бих искал да ми се наложи да заемам пари в Щатите.
При тези думи банкерът трепна, все едно му нанесоха физически удар.
— Ще изчакате ли двадесет и четири часа?
— Двадесет и четири часа — прие Александър. Изобщо няма да им отнеме толкова време, помисли си той уверено.
За миг банкерът изгледа Александър изпитателно. Бе познавал Константин Киракис тридесет години и на няколко пъти бяха работили заедно. Определено беше динамичен бизнесмен. Но и синът си го биваше. Едва тридесетгодишен, Александър Киракис имаше поведението и увереността на човек с дългогодишен опит зад гърба си. В негово присъствие банкерът се чувстваше неудобно, защото младият мъж бе така дяволски самоуверен!
Александър стисна ръцете на всички поред.
— Простете, че се налага да се разделим така бързо — подхвърли той. — Довечера имам среща в Париж и трябва веднага да тръгна.
Излезе и ги остави зяпнали след него.
Във великолепна вила на тридесет километра северозападно от Цюрих Юлиус Хауптман седеше сам в изисканата, облицована с дъб библиотека. Домашната прислуга бе получила указания: не биваше да го безпокоят по никакъв повод. Седеше в тъмнината и мислеше за срещата, която се провеждаше в офисите на „Киракис корпорейшън“. Александър Киракис не знаеше — и никога не биваше да узнае, — че Хауптман е част от консорциума; мълчаливият шести член. Хауптман съзнаваше колко предпазливо трябва да действа. Би било грешка да подценява Александър. Беше млад, но блестящ, не пропускаше нищо и се очертаваше като опасен съперник. От самото начало Хауптман си даваше сметка, че докато се занимава с този човек, е необходимо да проявява изключително внимание. Ако възбуди подозренията на Александър, младият мъж ще застане нащрек. А това би преобърнало изцяло нещата.
Хауптман запали старинната бронзова лампа в края на бюрото и извади от горното чекмедже голяма тетрадка, подвързана в зелена кожа. Бавно започна да прелиства страниците, изучавайки всяка от изрезките вътре, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност ги бе гледал много пъти и знаеше съдържанието на тетрадката наизуст: беше пълна със снимки и изрезки за Александър Киракис. Не минаваше ден, в който хер Хауптман да не разгледа съдържанието или да не мисли как ще унищожи Александър Киракис, така както той е унищожил преди години всичко важно за него.
Извади малка изрезка от женевски вестник с дата 16 февруари 1980 година. Кратката бележка не се появи на дърва страница само заради мощта на Александър Киракис, но за Хауптман тя представляваше най-значителната част в цялата тетрадка. Това бе причината за всичките му действия и му служеше като двигател вече от пет години. Дори сега, когато взе изрезката с треперещи пръсти и отново я прочете, в сивите му очи се появиха сълзи. В краткия материал се съобщаваше за смъртта на студентка от Женева, обесила се в хотел. Не се споменаваха подробности защо е посегнала на живота си и кой стои зад това, но Хауптман знаеше подбудите й. Докато е жив, няма да забрави сутринта, когато женевските полицаи го заведоха да идентифицира тялото. В съзнанието си виждаше как е висяла от тръбата на душа в малката баня и все още помнеше предсмъртната й бележка. Чувстваше се наранен и изпълнен с омраза, която бе на път да го унищожи. Не искаше обаче да умре, преди да отмъсти за тази безсмислена смърт по свой начин.