Александър Киракис ще заплати за онова, което стори на любимата му Мариан.
Глава 21
В кабинета си Мередит седеше зад бюрото и замислено гледаше снимка на Александър. Леко почукване по вратата я изтръгна от унеса й. Главата й се стрелна нагоре.
— Влез!
Вратата се отвори със замах и Кейси внесе огромен кашон.
— Пристигна за теб, докато бях долу. От Лос Анжелис е. — И стовари кашона върху бюрото на Мередит. — Разписах се и реших да ти го кача. Човек не знае колко се мотаят онези от Вътрешна поща. — Отпусна се на стола и отметна от лицето си кичур от тъмночервената си коса.
Мередит разряза дебелите лепенки с нож.
— Чаках го. — Отвори кашона и прегледа съдържанието. — Надявах се да пристигне преди срещата ми с Харв утре следобед.
— Свързано ли е с всичките ти пътувания напоследък до Западния бряг?
Кейси посочи кашона.
— В известно отношение — отговори Мередит уклончиво.
Беше пристигнало всичко. Чудесно. До едно време се питаше дали Кей ще успее да намери каквото трябва. Този кашон, заедно с няколко други, които опакова, когато напускаше къщата на Ник, стояха на склад през последните четири години. Взе една черно-бяла снимка и я разгледа внимателно. После я показа на Кейси.
— Познаваш ли тази жена?
Кейси се изправи на стола и не прикри изненадата си:
— Елизабет Уелдън-Райън! Заради нея ли са пътуванията до Лос Анжелис, срещите с Харв…
Мередит кимна усмихната.
— Преди години, докато все още работех във филиала на Ай Би Ес в Лос Анджелис, се запознах със съпруга й Том Райън. Той е дал първоначален тласък на Ник в кариерата — подхвана тя, приседнала на края на бюрото. — Когато Ник ни запозна, ми хрумна да направя документален филм за семейство Райън — как са се срещнали, как той е подпомагал кариерата й, триумфът й като актриса…
— И да приключиш с истината за събитията около Елизабет и сина й по време на снимките на последния й филм — завърши вместо нея Кейси.
— Точно така. — Мередит се замисли за момент. — Първоначално идеята никак не въодушеви Том Райън, но най-после го убедих да ми сътрудничи. — Разказа на Кейси как Райън избягвал да й се доверява, как се наложило постепенно да го предразположи и как е бил на път да се срещнат вечерта, когато загинал в катастрофа по крайбрежната магистрала. — Телевизията се отказа от филма, защото нямах ясен финал.
— А сега ще успееш, така ли? — полюбопитства Кейси.
Мередит сви рамене.
— Определено възнамерявам да опитам — отвърна тя и разсеяно се заигра с молива. — Все си мисля, че има някой някъде — освен самия Том Райън, — който ще ми каже какво е станало по време на снимките на онзи филм. Все някак ще успея да открия човек, запознат с истината и склонен да говори с мен.
Кейси се изправи.
— Желая ти късмет. Имам чувството, че ще ти е нужен.
— Май си права — промълви Мередит под нос.
Лозана
Жалко, помисли си доктор Анри Гудрон тъжно, загледан в пациентката си. Била е толкова млада, така прекрасна и с обещаващо бъдеще! Каква ужасна загуба! Тази жена е притежавала всичко: младост, красота, успех, добър брак, красиво дете — и то й е било отнето наведнъж в една трагична нощ…
Нощта, когато са й съобщили, че синът й е мъртъв. Доктор Гудрон, един от най-уважаваните психиатри в Швейцария, беше високоетичен специалист. Никога не би си позволил да се обвърже емоционално с пациент. Но тази жена представляваше нещо специално. Всичко у нея го възхищаваше: животът й, трагичното й минало, бляскавата кариера, как се бе откъснала от неприемливата действителност. Още когато съпругът й я доведе в клиниката преди тридесет години — тогава именно я видя за пръв път, — разбра, че е по-различна. Току-що бе приключил докторската си дисертация и административният директор му предложи да поеме нейния случай. В началото прекарваше дълги часове с нея, опитваше се да пробие бариерата, да установи контакт, но след време се наложи да се примири: каквото и да кажеше, каквото и да направеше, тя не реагираше. Никога не престана да се грижи за нея, да й осигурява възможно по-голямо удобство. И така щеше да постъпва до края на дните й. Следеше персоналът да полага съответните грижи, да й обръщат по-специално внимание; обличаха я в красивите дрехи, които съпругът й носеше, правеха прически на гъстите й черни коси, извеждаха я на дълги разходки по моравата, когато времето позволяваше. През пролетните и летните месеци лично той й носеше свежи цветя от градината на съпругата си и при всеки удобен случай прекарваше с нея — говореше й, сякаш тя ще го чуе или разбере. Опита се да внуши на съпруга й да не я посещава — имаше предвид, че Том Райън все още хранеше надеждата тя да се оправи, а не му беше приятно да наблюдава страданията на клетия човек.