— Е, Елизабет — въздъхна той, — ще ми се някак да проникна до съзнанието ти. Ще ми се — как го казвате вие, американците, — да се вмъкна в главата ти.
Английският е толкова неромантичен език, помисли си той неодобрително; толкова неподходящ за жена, която буквално излъчва романтика дори сега, в тъжното си състояние. Погледна я и изпита дълбоко състрадание.
Отдавна никой не бе идвал при нея. При посещението си, преди да си отиде от този свят, последните думи на Том Райън бяха: „Доктор Гудрон, защитавайте я. Не позволявайте някога те да я видят.“ Лекарят реши, че за него те са журналистите. Райън положи огромни усилия да я предпази от всички, които биха се опитали да експлоатират трагедията й. Сега доктор Гудрон изпитваше угризения, защото никога не бе споменал пред Том Райън за другия мъж, който я посещаваше; онзи, който настояваше личността му да се запази в пълна тайна. Първия път — само няколко месеца след постъпването й в клиниката — Гудрон едва не го отпрати, ала човекът прояви искрено съчувствие към Елизабет. Лекарят остана изненадан от познанията му за процесите в дълбините на човешкото подсъзнание. Известно време дори се питаше дали и онзи мъж не е лекар. Разреши посещенията и ги запази в тайна, защото поне първоначално вярваше, че мистериозният непознат е в състояние да помогне на Елизабет.
Но със сърцето си Анри Гудрон вече знаеше — трезво, рационално и съвсем реалистично, — че това никога няма да настъпи. За да стане, би трябвало да се случи чудо. Да се възроди мъртвото й дете.
Гърция
Мередит стоеше на балкона пред спалнята и се опиваше от великолепието на залеза над Егейско море. От медения си месец не бяха идвали на острова — все не им оставаше време — и почти бе забравила колко е красив. Нашият частен рай, помисли си тя, замаяна от романтиката, витаеща във въздуха наоколо. Беше доволна, че Александър настоя да избягат от бесния ритъм на живот в Ню Йорк и да празнуват годишнината си тук. Напоследък какво ли не им се случи. Имаха потребност да се махнат, да прекарат известно време заедно.
Прибра се в стаята и легна с малката, подвързана с кожа книга, която бе пъхнала в един от куфарите, без да казва на Александър. Дневникът на Елизабет. Том Райън й го даде точно преди смъртта си. Не го беше поглеждала, откакто погребаха Том. Усмихна се. Александър я принуди да обещае, че по време на това пътуване няма да мисли за работа. Ставало въпрос за тяхна годишнина и той желаел цялото й внимание. В миналото, когато успяваха да се откъснат за няколко дни или седмици, той се дразнеше, че помъква половината си офис. Но този път тя чувстваше, че е в правото си. Александър беше долу в библиотеката и разговаряше по телефона с Джордж. Полагаха й се няколко минути да почете.
Потънала в дневника, Мередит не забеляза кога е влязъл Александър, кога е затворил вратата и е седнал на леглото до нея. Целуна я леко по челото и тя го погледна сепнато.
— Толкова ли бързо приключи с Джордж? Нямаше много за обсъждане. — Погледна книгата в ръцете й. — Какво четеш?
— Дневника на Елизабет Уелдън-Райън.
— Интересен ли е?
— Изключително.
Очите на Мередит блеснаха.
Александър взе книгата от ръцете й и я постави на нощното шкафче.
— Не сме дошли тук нито да четем, нито да работим.
— А ти какво правеше в библиотеката? Светски живот ли водеше? — пошегува се тя.
— Просто проверявах как вървят нещата. А сега, понеже приключих, до довечера искам да си единствено моя. — Усмихна се. — Всъщност за цялата нощ. Време е да си поговорим.
— Звучи сериозно — отбеляза тя.
— Така е. — Очите му срещнаха нейните. — Когато се оженихме, ти даде ясно да се разбере, че не си готова да градиш семейство. Тогава го приех.
— А сега? — попита тя колебливо, досещайки се накъде бие.
— Е, мина само една година, скъпа моя — продължи той тихо. — Положих усилия да проявя търпение, но се надявам да стана баща, докато съм още млад, за да се радвам на децата си.