Мередит се сети за разговора с Маклоски: „Не знам защо собствениците не са ги заринали, та да не се случват подобни неща“.
— Има ли вероятност да е отдал земята под наем за други цели? — попита тя и извърна глава да го погледне. — Възможно ли е шахтите да не са били засипани и нещо подобно да се е случило на негова земя?
— Предполагам. Представа нямам — отвърна Александър. — Смяташ баща ми за виновен за случилото се с детето на тази жена ли?
— Не точно, но ако кладенците не са били засипани, както той е разпоредил… — Пак го погледна. — Дейвид Райън е умрял в Йоанина през юли 1953 година. Паднал в недовършен артезиански кладенец. След четири дни загубили надежда да го извадят жив. Умрял там. Помисли си: баща ти е имал поне два недовършени кладенеца в онези имоти. Дейвид Райън е умрял в кладенец в Йоанина. Ти самият каза, че било малко село. Каква е вероятността двете неща да са се случили едновременно?
— Но татко е разпоредил да се заринат кладенците! — настоя Александър.
— Но дали са го направили? Знаеш ли със сигурност? — попита тя.
— Представа нямам — отвърна той честно. — Узнах за Йоанина едва преди три години, след смъртта на татко. Никога не го е обсъждал с мен. Сигурно защото се е оказал голям провал.
— А ти от къде разбра? — попита Мередит, изпълнена с любопитство.
— От Фредерик Казомидес — отвърна Александър. — Сега е старши вицепрезидент и управлява офисите ни в Гърция. Още по онова време е бил в корпорацията и ме осведоми за всичко. — Замълча и се замисли. — Винаги съм предполагал, че татко не говореше за онова време, понеже е бил болезнен период в живота му: войната току-що е свършила, Дамян умирал, мама била на прага на пореден спонтанен аборт…
— Има ли начин да разберем дали филмът е бил сниман наблизо? — заинтересува се Мередит. — В такъв случай има шанс да пробия тази конспиративна тишина най-сетне.
— Ако се пазят архивите — отвърна той. — За теб това е изключително важно, нали?
— Определено.
— Нямам предвид като елемент от предаването ти — уточни той; за момент спря да масажира гърба й. — Според мен доста си се увлякла по историята. Прав ли съм?
Тя се поколеба, а после кимна.
— Направо е влудяващо. Представи си мозайка, от която липсват половината парчета — обясни тя.
— Изглежда става въпрос за нещо по-дълбоко — настоя той. — Според мен държиш на тези хора, които всъщност никога не си виждала — жената и детето — и мъжа, когото си познавала за кратко. Терзаеш се какво се е случило с тях и защо.
Тя кимна.
— Да… Терзая се — призна тя накрая. — Познавах Том толкова, колкото той бе склонен да допусне някой да го опознае. Харесвах го. — Направи пауза. — Определено ми се иска да направя пробив с този материал. Но като се изключат очевидните причини, ми се ще да знам, че всички те най-после са намерили покой.
Той наведе глава и я целуна по рамото.
— Сигурен съм, че ако някой успее да го направи, това ще си ти — прошепна той.
Тя го погали по косата.
— Знаеш ли: не мога да си представя какво значи да загубиш дете, особено при подобна трагична злополука — промълви тихо. Той престана да я целува и вдигна глава. — Александър, искам бебе… Рано или късно… — сподели тя. — Искам няколко деца… наши!
— Вече се чудех — обгърна я с ръце и я целуна нежно — дали някога ще ме дариш със син.
— С огромна любов — увери го тя. — Твой син. Колко прелестен ще бъде с твоите тъмни коси и черни очи…
— Или момиченце — русо и синеоко като теб.
— Знам колко искаш да имаш син…
— Защо да не започнем да работим по въпроса още сега? — предложи той напористо и я бутна на леглото, за да му е по-удобно да свали нощницата й.
Тя се усмихна.
— Веднага ли? — попита тя с дяволита усмивка.
— Няма по-подходящ момент от настоящия.
На следващата сутрин Мередит отиде рано в офиса и прегледа всички бележки, прослуша разговорите с Том Райън и Уилям Маклоски, разгледа изрезките, снимките и статиите. Прегледа и албумите със спомени на Елизабет. Нима пропускам нещо, питаше се тя. Остави химикалката върху бюрото и разтърка слепоочия, за да прогони пулсиращата болка в главата. Чувстваше раздразнение. Колко време посвети на този материал преди пет години, пък и сега, а продължава да има усещането, че си удря главата в стената! Сякаш всички участници се бяха заклели да мълчат и старателно да опазят тайната. Но каква е тя?