Мередит го погали по ръката.
— Защо никога не си ми говорил за това? — попита тя нежно.
Той свъси вежди.
— Досега не съм го споменавал пред никого. Никога не ми е било лесно да говоря за тези неща. Не обичам тъмните петна в мозъка си, въпросите без отговори; трудно ми е да призная, че съм загубил пет години от живота си. Нямам никакъв спомен какво ми се е случило в Йоанина, нито какъв е бил животът ми преди това.
— Мнозина не си спомнят толкова назад — успокои го Мередит. — Бил си малък…
— Повечето си спомнят нещо: човек, място, любима играчка — прекъсна я Александър. — А аз не помня нищо. Не е нормално.
— Каза, че си чул майка ти да говори за това с Хелена сети се Мередит. — Тя знае ли?
Александър поклати глава.
— Стана моя гувернантка, когато бях на седем — близо две години по-късно. Мама я предупреди да не ми казва, а ако желае да продължи да работи за тях, никога да не го споменава пред баща ми.
— Защо не? — попита Мередит.
Александър отново поклати глава.
— Ако са били на ръба отново да загубят дете, за тях, предполагам, е било голяма травма. Дамян вече е бил мъртъв, а мама е имала зад гърба си няколко спонтанни аборта. Бях единственото дете, което щяха да имат. Мама не можела да рискува с нова бременност. А що се отнася до баща ми — бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис.
— Разбирам защо си бил толкова скъп на родителите си — отбеляза Мередит разнежена.
— Да. Тъжно е мъж и жена да искат деца толкова силно като тях, а да се налага да се примирят, че няма да имат повече. — Ръката му се плъзна по плоския й корем. — Лично аз желая голямо семейство.
— Просто искаш да ме видиш дебела — пошегува се тя.
— Не дебела, а пищна. — Целуна я нежно. — Смятам, че ще бъдеш още по-красива.
Устните му докоснаха шията й, докато сваляше нощницата й.
Мередит го обгърна през врата, когато двамата легнаха върху възглавниците. Сети се какво казваше Кейси понякога: „Най-висшият израз на любовта на една жена е да дари любимия си с дете.“ Мередит искаше дете от Александър.
— Налага ли се да заминеш за Турция? — прошепна тя. — Ще ми се да не заминаваш…
— Ще се върна при първа възможност — обеща той, отметна нощницата й настрана и покри тялото й със своето. — При първа възможност…
Истанбул
— В югоизточна Азия има доста размирици, Александър — отбеляза Кафир мрачно. — Опасявам се, че няма да се размине без политическа революция.
Всяка дума на Кафир поразяваше Александър като удар с чук.
— И как точно ще се отрази това на сондажите ни във водите край Ява? — попита той.
Говореше тихо. Седеше до прозореца и гледаше към минаретата в далечината. Кафир свъси вежди.
— Обектите, сегашна собственост на корпорацията, ще бъдат национализирани. Без съмнение ще стане така.
Александър го изгледа.
— Значи ще ги загубим — промълви той бавно. — Какво ме съветваш да предприема?
Кафир сви рамене.
— Решението трябва да вземеш ти, но е добре сега да продаваш, да спасиш каквото е възможно — изрази мнението си той.
— Да спася… — Александър свъси вежди. Сондажите бяха едно от първите му начинания, когато пое ръководството на корпорацията. Затова му лежаха така на сърцето. — Ще помисля — обяви той накрая.
Кафир стисна зъби.
— Не чакай прекалено дълго — предупреди той.
— Ще те потърся отново — обеща Александър. — Имаш там хора, на които може да се разчита, нали?
Турчинът кимна.
— Човек в Джакарта. Англичанин. Имам му пълно доверие.
— Проверил ли си го?
— Естествено — отвърна без колебание Кафир. — Не рискуваме ненужно. Баща ти ми даде този урок преди години.
Александър се насили да усмихне.
— Не съм изненадан. Татко винаги се е впечатлявал от твоята изпълнителност.
— Баща ти беше чудесен човек, Александър.
— Да, да. — Александър седна на ръба на бюрото на Кафир. — Искам да поддържаш контакт с твоя човек в Джакарта. А също и с мен. Всяко ново развитие да ми се докладва веднага, независимо кое време на деня или нощта е. Ясно ли е?