— Напълно — увери го Кафир.
— Чудесно. Ще се чуем. — Стисна ръката на турчина. — Не ме разочаровай.
Тонът му бе непринуден, но в тъмните очи имаше предупреждение, което свари турчина неподготвен.
— Никога — увери той.
Александър се обърна и в стъклата на вратата забеляза отражението от угриженото изражение на Кафир. Това го разтревожи.
Ню Йорк
Старинният часовник в кабинета на Александър показваше два след полунощ. Мередит седеше на бюрото му; очите й бяха зачервени от часовете, прекарани в четене и препрочитане на вестникарски изрезки, статии и собствените й бележки. Отказваше да се предаде, макар да беше късно и да се чувстваше крайно изморена. Откакто Александър замина за Истанбул, стоеше до късно вечер и отново преглеждаше материалите за семейство Райън.
Реши, че е време да си ляга. Беше изтощена и от работата й нямаше никакъв ефект. Потисна прозявката си и започна да прибира материалите в кашона. Вдигайки купчина стари пожълтели вестникарски изрезки, нещо хвана погледа й и тя се спря. Една черно-бяла портретна снимка на Елизабет лежеше върху бюрото до поставената в сребърна рамка снимка на Александър с Мередит, направена по време на медения им месец. Нещо в двете снимки я обезпокои. Вдигна ги бавно и ги постави една до друга. Разгледа внимателно лицата на Елизабет и Александър. Двама души от различен свят, време и държава, а такава поразителна физическа прилика! Не беше за подценяване. Направо невероятно: и двамата имаха едни и същи остри, правилни черти, еднакъв цвят на кожата, еднакви тъмни, гъсти коси. Но именно очите впечатляващо черните очи — привлякоха вниманието й. И двамата имаха тъмните, блестящи очи на цигани. Страшно си приличаха… Не, не е възможно. Александър е син на Константин и Мелина Киракис. Синът на Елизабет е мъртъв. Но в съзнанието й отекнаха думи: „Бил съм опасно наранен и за малко да умра… Родителите ми никога не говореха за това… А що се отнася до баща ми — бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис… Не могли да стигнат до него… След четири дни се отказали… Когато й съобщили, тя изпищяла като смъртно ранено животно… Последният път, когато я видели, била жива…“
Мередит погледна портрета на Елизабет и сина й. Майка и дете с едни и същи черти, с еднакви черни очи, блестящи като полиран оникс. Мислено си представи портретите на Константин и Мелина, окачени във фоайето на вилата им в Гърция, и се сети как на шега бе отбелязала пред Александър: „Сигурно си подхвърлено дете. Не приличаш нито на нея, нито на него.“ Не, повтори си тя, просто не е възможно.
На следващия ден се обади на Уилям Маклоски в Чикаго.
— Забравих да ви питам нещо — подхвана тя. — Бил сте там, когато Дейвид Райън е починал. Знаете ли случайно къде е погребан?
— Не е — отвърна Маклоски без колебания.
— Не ви разбрах.
— Както ви казах, мадам Кортни, момчето почина в онзи стар кладенец, от където не успяха да го извадят. Дори след като официално обявиха, че е мъртво, така и не извадиха трупа. Тялото не беше намерено.
Берлин
Берлинската криминална полиция арестува мъж. Това бе първият от серията арести, последвани от широкомащабно разследване на незаконни финансови сделки в Германия. Чрез сложни операции бяха укривани, прани, трансферирани и претрансферирани милиарди долари. Полицията провеждаше разследването в продължение на месеци, но първата истинска улика се яви след анонимно телефонно обаждане до централата на Криминалната полиция в Берлин. Механизъм в централата не позволяваше на обаждащия се да преустанови връзката, докато специално електронно табло не го освободи. Така полицията засече от къде е обаждането. Нямаше начин да определят самоличността на анонимния доброжелател, но знаеха от къде е.
Номерът беше от сграда с офиси във Виена.
Само след час вестниците разполагаха с новината за арестите. Съобщаваше се, че първият арестуван продължавал да се кълне в своята невинност. Бил натопен преднамерено, били му устроили капан — повтаряше той пред полицията. Не знаел чие е това гнусно дело, но бил така сигурен за заложената клопка, както не се съмнявал в името си.
Мъжът беше старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“.
Париж
Централата на Интерпол се намираше във впечатляваща сграда от стъкло и стомана и се издигаше над едно- и двуетажните жилищни сгради наоколо. В компютърния център на приземния етаж инспектор Адриан Десан „разговаряше“ с машините, които съдържаха масиви от база данни за тайните на множество хора.