За непосветените изглеждаше, че всички несгоди и провали са се случили изведнъж. Напоследък заглавията в „Уолстрийт джърнал“, „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес уик“ бяха неизменно отрицателни. Споменаваха се отделни инциденти: в част от пратките на фармацевтичната компания бяха открити обезболяващи лекарства със съдържание на цианид. Трима души бяха умрели. В института за изследване на ядрената енергия избухна загадъчна експлозия. Единственото хубаво бе, че по същото време не е функционирал никой от реакторите. Революция в Индонезия и угрозата от национализация заплашваше бъдещите сондажи в морето край остров Ява.
Имаше и редица други по-дребни инциденти, до които журналистите — за щастие — не се бяха добрали.
Когато вратата се отвори, всички в залата млъкнаха. Вътре нахлу ярка светлина. Александър влезе, следван от Джордж Прескът и Джеръми Робъртс, директор на отдел „Връзки с обществеността“ и отговарящ за рекламата. Александър кимна на събралите се и седна. Джордж Прескът и Джеръми Робъртс се настаниха до него. Робъртс направи знак да пуснат филма. Екранът почти моментално оживя. Мълчалив и неподвижен, Александър наблюдаваше кадрите, които трябваше да пресъздадат петдесетгодишната история на корпорацията. Наблягаше се на ролята на „Киракис корпорейшън“ във Втората световна война, на икономическия и технологичен напредък, на плановете за бъдещето. Робъртс не гледаше екрана, а Александър, за да долови какво си мисли младият Киракис. Но лицето на Александър оставаше безизразно, а тъмните му очи не се откъсваха от екрана. Не помръдна, докато филмът не свърши и не запалиха светлините.
— Е? — попита Робъртс напрегнато, неспособен да овладее нервността си.
— Никой няма да гледа такъв боклук — отсече Александър и стана. — Исках да видя филм за плановете на „Киракис корпорейшън“, за бъдещето, за новите хоризонти, които ще покоряваме, а получих урок по история.
— Но господин Киракис… — започна Робъртс.
— Трябва да призная, че съм доста разочарован — продължи Александър.
— Разочарован ли? Знаете ли колко се трудихме над това?
— Очевидно не е било достатъчно — сряза го Александър. В тона му ясно се долавяше недоволство. — Това няма да впечатли широката публика. Дори няма да привлече вниманието й. — Обърна се към Джордж. — Виж какво ще изровиш от минали рекламни кампании. — Посочи с ръка към екрана. — Това, което току-що видях, не желая да бъде излъчвано никога!
— Ще са нужни месеци, за да организираме нова рекламна кампания — обади се Робъртс.
— Не ме интересува колко време е необходимо! — отвърна троснато Александър. — И когато се захванете да работите по новата кампания, добре е да помните, че не искам да се казва на широката публика какво прави корпорацията, а да й се покаже! Искам да видят усилията ни в неразвитите страни, какво сме предприели, за да се реши енергийният проблем, да се видят построените от нас жилищни комплекси в редица страни по света. — Направи пауза. Черните му очи продължаваха да проблясват гневно. — Не желая приказки, господа, а действие. Нека не занимаваме хората с онова, което е още върху чертожните ни дъски, а с онова, което сме постигнали. Искам действие.
— Но, сър, изразходвахме доста време и пари за този филм…
Александър се усмихна ледено.
— Доста неразумно е, Робъртс, да ми напомняш за загубите на човешка енергия и пари. Съветвам те ти и хората ти да започнете да разработвате нова кампания веднага!
Робъртс се поколеба само миг, после кимна.
— Да, сър.
Джери Робъртс и екипа му наблюдаваха мълчаливо как Александър и Джордж напускат прожекционната зала. Всички знаеха за бедите, сполетели корпорацията през последната година, както и че Александър Киракис е под голям стрес. Бяха наясно, че председателят на борда на директорите е енергичен и амбициозен; перфекционист, за когото е трудно да се работи, но никой никога не го бе виждал чак такъв. Когато излизаше от залата, имаше вид на човек, който ще експлодира всеки момент.
— Искам да говоря с теб… В кабинета ми — подметна Александър тихо, докато отиваха към асансьорите.