Глава 27
Мередит лежеше на леглото и усещаше как главата й пулсира. Щом видя съдържанието на онзи плик, най-лошите й предчувствия се потвърдиха. Наистина отвори кутията на Пандора и освободи всички демони, обитавали миналото на Александър. Защо въобще не се отказа от материала, запита се тя за пореден път; защо не остави миналото — тайните от Йоанина — заровени, както искаха Том Райън и Константин Киракис? Как ще му го съобщя, чудеше се тя и усещаше, че коремът й се стяга на възел.
Погледна листа в ръката си. Макар имената на родителите, отбелязани върху документа за осиновяване, да бяха непознати за нея гръцки имена, тя се досещаше каква е истината. Александър е синът, за когото Том и Елизабет смятаха, че е починал в онзи стар кладенец в Йоанина. Александър е Дейвид Райън!
Как са успели, питаше се Мередит. Как са уредили да получат акт за раждане и документ за осиновяване, без никой да разбере? Дали са го направили, без да събудят нечии подозрения? И какво е струвало на Константин Киракис да скрие истината от света? А и от самия Александър.
Чу стъпки отвън и бързо напъха листа в дамската си чанта, после отново легна. Вратата се отвори и Александър влезе. Спря, изгледа я загрижено за миг, прекоси стаята и седна на леглото до нея.
— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред? — попита той с нежни нотки в гласа и я погали по косата.
— Май съм чумава.
Постара се гласът й да прозвучи безгрижно.
Когато преди час влезе в сградата и портиерът я уведоми, че Александър я чака горе, се изплаши как ще застане лице в лице с него, защото той мигом щеше да разбере, че нещо не е наред. Александър инстинктивно долавяше, когато нещо я измъчваше.
— Истината — настоя той твърдо, но проявявайки търпение. — Какво има?
— Сериозно — изглежда съм хванала някакъв вирус — инатеше се тя. — Докато те нямаше, работех по четиринадесет часа на ден, ако не и повече, за да подготвя новите материали за излъчване. Преуморих се, не се хранех добре и се опасявам… Явно е срив.
— Защо не си вземеш един-два свободни дни — предложи той и отметна кичур коса от челото й.
— Ако си взема почивка сега, Харв ще прати полиция по петите ми — усмихна се тя плахо.
— Неговите проблеми са негова грижа. Ти си моя и затова настоявам, matia mou. Няма да позволя да се преумориш до смърт.
— Не намираш ли за редно да правиш същото, което проповядваш? — попита тя полушеговито. — Колко пъти напоследък си лягаш доста след полунощ?
— В моя случай е различно и ти го знаеш — отвърна той със свъсени вежди. — Нося отговорност за корпорацията, аз съм Киракис! Преди да стане твърде късно и да бъдат нанесени прекалено много щети, налага се да разбера кой е тръгнал да ме разорява. Съдбата на Ай Би Ес не лежи на плещите ти, макар от време на време да ти се струва така. Настоявам да си вземеш няколко почивни дни. Не желая да те видя как припадаш от изтощение.
Погледна го и почувства, че всеки момент ще се разплаче.
— Обичам те — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Каквото и да стане, както и да ти изглеждат нещата, моля те, никога не забравяй колко много те обичам.
Александър я прегърна силно. Нещо я терзаеше и не беше маловажно, независимо от усилията й да го заблуди. Защо не сподели с него по каква причина е толкова изплашена?
Мередит прочете бавно писмото и го хвърли на бюрото по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. От клиниката в Лозана, Швейцария, й изпращаха отговор на запитването относно Елизабет Уелдън-Райън — вероятна пациентка в болничното заведение през септември 1953 година. Също като двете предишни писма — от администрацията на институтите в Женева и Давос-Дорф — и това беше официално и не съдържаше никаква информация. Мосю Мишел Буве, административният директор, обясняваше любезно колко иска да й помогне, но политиката на клиниката била да брани интересите на пациентите. За жалост не бил в състояние да й даде никаква информация, за който и да е пациент; дори не можел да й съобщи имена.