Стана и отиде до прозореца. Коледната украса по улиците подсказваше, че празникът наближава, но тази година Мередит беше далеч от приповдигнатото настроение. Насилваше се да изглежда весела само за да не събуди подозренията на Александър. Винаги така много се радваха на Коледата. Празнуваха по американския календар на двадесет и пети декември, а после втори път — на шести януари, за да спазят традицията, при която бе израснал Александър. Мередит свъси вежди. Вече толкова години той живееше с гръцките традиции и ценности. През целия си живот — поне откакто се помнеше — се мяташе за грък, за син на Константин и Мелина Киракис. Какво ще стане с него, когато му кажа истината, питаше се Мередит.
Влезе секретарката й.
— Мередит, това току-що пристигна за теб. Пише ЛИЧНО — поясни Синди и й подаде плика.
Мередит го пое и погледна адреса на подателя — адвокатска кантора в Лос Анжелис. Докато отваряше плика, си даде сметка колко се страхува да разбере какво е съдържанието. Нямаше сили да поеме нова изненада толкова скоро след онази в петък.
Прочете бързо писмото. Къртис Хармън, старши съдружник в кантората, движеше делата на имението на госпожа Райън и фонда, учреден на нейно име. Беше научил за интереса на Мередит относно имота на Томас Райън. Молеше да се свърже с него при първа възможност, за да обсъдят какви грижи се полагат за госпожа Райън от фонда, основан от „Фондация Киракис“ със седалище в Атина. „Фондация Киракис“ ли? Засега не виждаше никаква връзка, но нещата щяха да се изяснят веднага след като разговаря с господин Хармън. Погледна секретарката си.
— Синди, не ме свързвай с никого — нареди тя. — Известно време ще бъда заета.
Синди кимна и излезе.
Мередит звънна в Лос Анжелис. Съобщи името си на телефонистката и Къртис Хармън се обади почти веднага.
— Получих писмото ви, господин Хармън, но трябва да призная — малко съм объркана. Проявявам интерес към имението Райън, но какъв е този фонд?
— Искате да кажете, че не знаете? — изненада се той.
— Не, не знам.
— Госпожо Киракис, през ноември 1953 година „Фондация Киракис“ е учредила фонд в полза на госпожа Райън. Съвсем естествено предположих, че сега го ръководи съпругът ви, понеже Константин Киракис е покойник от няколко години. Корпорацията учреди този фонд, защото господин Киракис — Константин Киракис имам предвид — се чувстваше отговорен за смъртта на детето на госпожа Райън и за злощастното й психическо състояние след злополуката — обясни Хармън.
Не се и съмнявам, помисли си Мередит гневно, но на глас попита предпазливо:
— Какво точно осигурява фондът за госпожа Райън?
— Винаги е покривал всички разходи в клиниката в Лозана, Швейцария — отговори Хармън. — Не знаехте ли?
— Пропуснала съм го — излъга Мередит. — Съпругът ми е оставил фондацията в много добри ръце, но няма време да следи как вървят нещата.
— Естествено. Напълно ви разбирам — обади се той любезно. — Всъщност винаги съм поддържал връзка с доктор Караманлис.
— Сега май той оглавява фондацията — подметна Мередит привидно небрежно.
— Знам, че движи всичко, свързано с фонда — потвърди Хармън, — включително и имението в Бел Еър, където някога са живели семейство Райън.
— Имението ли? — Мередит се обърка. Нали според завещанието на Том Райън къщата остана на грижите на Ник Холидей. — Не разбирам…
— Преди две години фондът я пое от Ник Холидей, който я наследил от господин Райън — уточни Хармън. — Господин Холидей имал известни финансови затруднения по онова време и…
— Защо? — прекъсна го Мередит. — Искам да кажа за какво му е била нужна къщата на фонда?
В главата й се завъртяха всевъзможни мисли.
— Представа нямам, госпожо Киракис — отвърна адвокатът искрено.
— Споменахте, че госпожа Райън е пациентка в клиниката в Лозана, нали?
— Точно така. Доколкото ми е известно, тя е там, от както е постъпила през септември 1953 година.
Мередит се опита да подреди мислите си. Административният директор на болницата „Кифисия“ в Атина й обясни, че Александър Киракис никога не е бил пациент там — което въобще не я изненада при дадените обстоятелства, — но госпожа Елизабет Уелдън-Райън бе прекарала там шест седмици — от 2 август 1953 до 15 септември 1953 година. Всичко започваше да си идва на мястото.
— Госпожо Киракис? — обади се плахо Хармън, опасявайки се да не би линията да е прекъснала.