— Защо? По каква причина?
— Сам призна колко те е травмирала случката — дори си я изхвърлил от паметта си. Ами ако са се страхували, че ще превъртиш, като ти я напомнят?
— Или са се страхували да не си възвърна паметта, защото ще се сетя кой съм и какво са направили с мен! — сряза я Александър. Погледна снимката на Елизабет, която сега държеше в ръцете си. — Какво ли е било за нея — а и за баща ми — да повярват, че съм мъртъв? Какво ли е почувствала, когато са й съобщили, че детето й е умряло?
— Тя не чувства нищо — отбеляза Мередит тихо. — Когато е узнала, че си мъртъв, е изпаднала в особено състояние.
Извърна се да я погледне.
— Значи е още жива?
Мередит кимна.
— В Швейцария, в клиниката в Лозана — уточни тя. — Там е от 1953 година. Оказа се, че „Фондация Киракис“ не само се е грижила за разходите й там, но и за поддържането на имението на семейство Райън.
— „Фондация Киракис“ — бавно повтори Александър, отчетливо изговаряйки думите, сякаш е захапал кисел плод. — Караманлис.
— Какво? — не разбра тя.
— Когато баща ми почина, фондацията премина в ръцете на добрия му приятел и личен лекар Перикъл Караманлис — обясни Александър. — Той има пълен контрол над нея.
— Значи затова не си знаел за този фонд… — изрече тя бавно и усети как парчетата от загадката се наместват в съзнанието й.
Той поклати глава.
— Не, бях в неведение, но се обзалагам, че милият доктор знае всичко. — Спомни си за проведения с Караманлис разговор веднага след смъртта на баща му. — Нещо ми подсказва, че знае всичко. Ако го намеря, ще разбера истината.
— Къде е той сега?
— Нямам представа, но едва ли ще ми отнеме много време да го открия.
Мередит се безпокоеше за Александър. Струваше й се, че е обсебен от идеята да научи истината, да възстанови някак паметта си. Той не се спираше пред нищо: изпрати свой човек в Лос Анджелис да събере филмите на Елизабет Райън от архивите на „Сентуриън студиос“; прати частни детективи из цял свят, за да открият служителите на баща му, които са били в Йоанина по време на трагедията; проведе куп телефонни разговори и откри Перикъл Караманлис.
— Живее в Рафина — съобщи той на Мередит. — Там разполага с вила, за която несъмнено е платил баща ми… Константин Киракис.
— Ще му се обадиш ли? — попита Мередит загрижено.
— Не. Заминавам за Рафина — отвърна той мрачно. — Когато разговарям с него, искам да го гледам в очите. Искам да съм наясно дали ми казва истината.
— Идвам с теб — обяви тя без колебание.
На следващото утро отлетяха за Гърция.
От Атина до Рафина Александър и Мередит пътуваха с хеликоптер. Кацнаха на хубавата морава пред великолепната вила на Караманлис в средиземноморски стил, с изглед към морето. На слизане от хеликоптера Александър вдигна поглед и видя доктора на верандата, опасваща третия етаж на сградата.
— Знае — съобщи той на Мередит, докато двамата бързаха по моравата, за да се отдалечат от вятъра, който перката на хеликоптера завихряше. — Отнякъде знае и ни очаква.
Във вилата ги въведе момче от азиатски произход и ги съпроводи до голяма стая, богато декорирана в скъпи тъкани в тежки цветове.
— Доктор Караманлис ще слезе всеки момент — обяви момчето и излезе.
— Много е красиво — отбеляза Мередит тихо, обърнала поглед към панорамния изглед на Егейско море през превърнатите в арки прозорци.
— Би трябвало да е — отвърна Александър навъсено. — Мълчанието му, несъмнено, е било добре платено.
Перикъл Караманлис се появи. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Александър, и сякаш доста отслабнал. Авторитетът, излъчван някога от силното лице с изсечени черти и остър нос, ясният му глас, увереното поведение, дори начинът, по който се движеше — всичко това бе изчезнало. Докато прекосяваше стаята, изглеждаше крехък. Направи им знак да седнат.
— Радвам се да те видя, Александър — заговори той тихо на английски. — Мина много време.
— Това е съпругата ми Мередит — обади се Александър с ледени нотки в гласа. — Мередит, това е Перикъл Караманлис, изключително добър приятел на баща ми.
Не си даваше труд да скрие презрението си. Караманлис се здрависа учтиво с Мередит и пак се обърна към Александър.
— Разочарован съм, че не си идвал досега тук.
— Нима? — възкликна саркастично Александър.