— Елизабет и Дейвид — поясни Том Райън. — Портретът е завършен само три месеца преди…
Тя кимна и отново погледна картината.
— Била е много красива.
Той се усмихна тъжно.
— Истинската красота на Елизабет не можеше да се пресъздаде върху платно — промълви той и също вдигна поглед към портрета. — Тя бе специална във всяко отношение. Никога не съм познавал друга като нея. Винаги съм си мислил, че като порасне, Дейвид ще прилича на нея. Както сама виждаш, приликата е изключителна.
— Така е — съгласи се Мередит.
— Никога няма да забравя как я видях за първи път — продължи Том. — Думите не са достатъчни, за да я опишат. Тя представляваше рядка комбинация от невинност и чувствителност. Сияйна, но и невероятно уязвима. В това, предполагам, се криеше тайната на успеха й — събираше дузина различни жени в една. През петте години съвместен живот не престана да ме изненадва. Никога не знаех какво да очаквам от нея.
— Мнозина смятат, че ти си „създал“ Елизабет Уелдън — обади се Мередит.
— Лиз щеше да е голяма звезда, дори да не се бяхме срещнали — отвърна Райън искрено. — Когато играеше, тя създаваше вълшебство, което трудно се удава дори на най-добрите актриси. Притежаваше качества на звезда. Имаше присъствие не само на сцената, но и в живота.
Мередит погледна лъскавата златна фигурка върху полицата над камината — „Оскар“, спечелен от Елизабет посмъртно за последния й филм. Ако можеше да говори, помисли си тя, какви ли истории щеше да разкаже.
— Родом бе от Тексас — обясняваше Райън. — Баща й бил един от богатите петролни барони и Лиз израснала в Сан Анджело. Избягала от дома си на осемнадесет. Още тогава искала да играе, но родителите й смятали, че актрисите са само на едно стъпало над проститутките. Били предначертали цялото й бъдеще, затова решила да избяга. Планирала го месеци наред. Пристигнала тук с междуградски автобус по време на войната, записала се в актьорска школа и едва не умряла от изтощение, защото работела в ресторант за хамбургери в западната част на Холивуд, докато не започнала редовно да получава роли. Забелязах я съвсем случайно един ден. Познат агент искаше да видя негов клиент с второстепенна роля в някакъв филм. Клиентът му нищо не струваше, но Елизабет се оказа невероятна.
— Толкова добра ли беше?
Той се засмя за пръв път.
— Не това имах предвид. Неопитността й се долавяше във всяко движение, всеки жест. Но достатъчно дълго бях в бранша, за да съм наясно, когато се сблъскам с потенциал. А у нея определено имаше нещо специално. Вярно — беше красива, но ставаше дума за нещо много по-значимо. Не беше просто актриса, която играе роля. Тя се сливаше изцяло с героинята, която пресъздаваше.
— Срещнахте ли се, след като видя филма?
Той се усмихна тъжно.
— Чак седмица по-късно. Толкова дълго ми отне да я открия, да разбера коя е и как да вляза във връзка с нея — припомни си той. — Накарах секретарката си да й се обади и да я покани на обяд. Никога не беше ходила в „Браун дерби“ преди. По онова време то бе модното заведение. Влезе през вратата, огледа се и аз помислих, че ще припадне.
— В този момент ли се влюби в нея? — попита Мередит, като се молеше въпросът й да не прозвучи неделикатно.
— Май да, но си дадох сметка едва няколко месеца по-късно — призна той. — Беше толкова красива през онзи ден. Беше горещо, средата на лятото. Носеше бяла лека рокля с волани и бродирани цветя… И голяма бяла шапка с широка периферия. Спомням си как си помислих: жалко, че се е родила толкова късно и не може да изиграе Скарлет О’Хара! Беше истинска южняшка красавица. Дори в град, известен с красивите си жени, тя бе забележителна.
— Съжаляваше ли, че няма да се снима повече във филми, след като се роди синът ви? — попита Мередит предпазливо.
— Да съжалява? — Той се присмя на предположението. — Определено не. Оттеглянето и бе нейна идея. След като Дейвид се роди, тя не можеше да си представи, че нещо ще я отдели от него. За всички ни щеше да е много по-добре, ако се бе съгласила да не го взимаме с нас поне веднъж…
— За Европа ли говориш?
Той само кимна, понеже усети, че гласът ще му изневери.
— Как се случи? — попита Мередит предпазливо.
— Снимахме на терен — припомни си той. Болката вече ясно се долавяше. — Дейвид беше с нас. Опитахме да му внушим колко е важно да стои близо до нас през цялото време. Не познавахме добре местността, намирахме се в непозната страна и там малцина говореха английски. Но как да обясниш подобно нещо на толкова малко дете? Отдалечил се… Не много, но достатъчно…