Мередит не каза нищо, чакаше го да продължи. Най-после Райън се овладя.
— Паднал в някакъв кладенец, изоставен преди години. Шахтата беше тясна и изключително дълбока — поне сто метра. Четири дни се опитвахме да стигнем до него, но закъсняхме… — По страните му започнаха да се стичат сълзи. — Там умря. — Райън погледна Мередит с насълзените си очи. — Представяш ли си какъв ужас е изпитал? От къде да знае как отчаяно се опитваме да го спасим? Какво ли си е мислил, когато е умирал?
Глава 4
Международно летище „Кенеди“
Мариан Хауптман бе нетърпелива и същевременно развълнувана — нетърпелива, защото полетът от Женева бе твърде дълъг, а развълнувана, защото никога досега не бе посещавала Ню Йорк. Освен това й предстоеше да се види с мъжа, когото обичаше.
Не изпрати телеграма на Александър от Европа, за да го извести за пристигането си. Не смяташе и да му се обади по телефона от летището. Не. Категорично възнамеряваше да го изненада. Бе минало доста време, но не се съмняваше, че той ще се зарадва да я види, както тя се радваше на предстоящата им среща. Колко време всъщност мина? Откакто бе напуснал Швейцария, нито й писа, нито й телефонира, ала тя не спираше да си повтаря, че мнозина мъже не ги бива да пишат писма и Александър вероятно е от тях. А не й телефонира, защото е бил невероятно зает и не е разполагал с време. Но вече нямаше значение. Скоро щяха да бъдат заедно — това е важното. Мариан предвиждаше реакцията на баща си, като научи, че е напуснала университета в началото на семестъра — щеше да побеснее, — но очакваше да я разбере, след като тя и Александър се оженят. Вече не й трябваше образование. Искаше единствено да се научи да е добра съпруга за Александър. А и за какво й е диплома по история, попита се тя, докато митничарят отваряше чантата й за щателен преглед.
Извади служебната визитна картичка на Александър от чантата и внимателно я прочете. Английският й бе приличен, но далеч не съвършен. Е, ще съумее да обясни на таксиджията къде се намира офисът на Александър в Манхатън. Знаеше, че живее в Олимпик тауър и офисът му също е там — на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Няма да е трудно да го намери. Прибра си багажа и се отправи към изхода.
Седнала на задната седалка в таксито, Мариан се отпусна и пое дълбоко въздух. Погледна през прозореца — колата вървеше по моста Куинсбъри. Виждаше как великолепните манхатънски сгради проблясват от сутрешното слънце на фона на ясното небе. Сякаш съм попаднала в друг свят, помисли си Мариан въодушевена. Точно такова място Александър би нарекъл свой дом. Съвсем не приличаше на познатите й градове. Беше по-голям от Цюрих или Базел — най-големите швейцарски градове. Припомни си — беше го прочела много отдавна, — че Ню Йорк е най-големият град в света. Не знаеше дали е истина, но сега, като го гледаше, беше склонна да повярва.
— Пристигнахме, госпожице — обяви шофьорът и спря пред Олимпик тауър.
Мариан кимна.
— Благодаря! — промълви тя и за всеки случай свери адреса с този на визитката.
Плати, добави щедър бакшиш и изчака мъжът да извади куфарите от багажника и да ги остави при портиера.
Взе асансьора и се качи до етажа, зает от офисите на „Киракис корпорейшън“. Още със слизането от асансьора най-напред й се наби в очи бюрото на момичето в приемната: полукръгла мебел с модерен дизайн от полиран махагон. Момичето — елегантно облечена блондинка, почти връстница на Мариан — обслужваше постоянно звънящия сложен телефонен апарат. На стената висеше огромна карта на света, покрита с плексиглас. Под логото на корпорацията, разположено в средата, със сребърни печатни букви бе изписано: ЦЕНТРАЛА НА КИРАКИС КОРПОРЕЙШЪН В СЕВЕРНА АМЕРИКА. Между две позвънявания момичето насочи Мариан към кабинета на Александър. Намери го без никакво затруднение, но секретарката му отказа да я пусне да влезе, без да се представи.
— Аз съм Мариан Хауптман. Идвам от Женева — със запъване обясни на английски. Какво глупаво момиче! Не съзнава ли, че пред нея стои бъдещата госпожа Киракис? — Тук ли е, или не?
— Тук е, но… — започна секретарката.
Мариан се усмихна облекчено.
— Не ме въвеждайте. Искам да го изненадам.
Преди секретарката да успее да я спре, Мариан нахлу в кабинета. Александър говореше по телефона, но приключи бързо и скочи на крака. Въобще не изглеждаше доволен, че я вижда.