Беше така изпълнена с оптимизъм за ролята! Дори сутринта, когато отпътуваха за Европа, каза пред журналистите, че това е най-хубавото нещо, случило й се в професионално отношение. Том Райън зарови лице в ръце, като си припомни думите й пред тълпата репортери на летището. Ранното й предсказание за филма се сбъдна: превърна се в класика, доказа, че Елизабет е бляскава актриса — каквато той бе убеден, че ще стане — и й донесе „Оскар“.
Но цената на звездния миг се оказа прекалено висока. Тя им струваше всичко на света, което имаше значение за тях двамата: детето им, любовта им, великолепният им съвместен живот. Само ако можеха да предвидят какво ги очаква… Само да бяха получили някакво предупреждение…
Отново вдигна глава към портрета и премигна, за да пропъди сълзите. На полицата, вдясно от портрета, стоеше нейният „Оскар“. Като го видя сега, изпита такъв гняв, че едва се въздържа да не запокити проклетата статуетка през прозореца. Защо въобще прие да разговаря с Мередит Кортни, запита се той. Нейните въпроси събуждаха всички болезнени спомени, които се опитваше да зарови през последните десетилетия.
Замисли се за миг, после посегна към телефона на бюрото и набра познатия номер на швейцарските авиолинии в Лос Анжелис. Бе го набирал толкова пъти през годините, че го знаеше наизуст.
— Искам да направя резервация… Да… За първия възможен полет до Лозана. Тази вечер ли? Да, би било чудесно…
— Ще празнуваме довечера — обяви Мередит на Ник, когато той й звънна в службата. — Сутринта разговарях с Чък Уилард и той ми даде зелена светлина за документалния филм за Райън.
— Страхотно, бейби! — поздрави я Ник. — Но не само ти имаш добри новини днес. И двамата имаме какво да отпразнуваме.
— Ооо? — Ник обичал да представя нещата грандиозно, помисли си тя развеселена. — Не ме дръж под напрежение, Холидей. Какви са добрите ти новини?
— Чух ги тази сутрин. „Отражения“ е номиниран за най-добър филм от академията. А твоят любим — за най-добър режисьор — съобщи той.
Мередит усети въодушевлението му дори по телефона.
— Чудесно — зарадва се тя. — Но я си признай: не очакваше ли да бъдеш номиниран?
— Не бях съвсем сигурен — отвърна Ник. — Според мен филмът е достатъчно добър, естествено, но всеки знае, че номинациите са преди всичко холивудска политика и едва след това отразяват качествата на филмите. Припомни си някои от наградените досега.
— Може и да е така, но ти наистина заслужаваш да спечелиш — настоя Мередит. — И не говоря като изкушен критик, между другото и влюбен в режисьора. „Отражения“ е страхотен филм.
— Да се надяваме, че и от академията ще са на същото мнение — подметна Ник привидно безгрижно. — Къде искаш да отидем да празнуваме?
— О, не знам. Какво ще кажеш за онова италианско ресторантче в Глендейл?
— „Анджелино“ ли? — Ник се засмя. — Господи, откога не сме ходили там!
— Прекалено дълго, ако питаш мен. Какво ще кажеш, Ник?
— Не бих пропуснал срещата за нищо на света — увери я той. — Представа нямах, че си толкова сантиментална.
Мередит направи пауза, преди да продължи:
— Знаеш ли… Как приемаш идеята да поканим и Том Райън? И двамата нямаше да имаме какво да празнуваме тази вечер, ако не беше той.
— Щом искаш — промърмори Ник бавно, но без особен ентусиазъм.
— Май идеята не ти допада особено?
— Просто си представях празненство в по-камерен състав.
Мередит се засмя.
— Не се притеснявай. Ще си направим нашето празненство, след като се приберем вкъщи. Давам ти дума — увери го тя. — Какво ще кажеш? Да звънна ли на Том да проверя дали е свободен?
Ник не отговори веднага.
— Добре. Защо не? — прие той накрая. — Стига да не забравиш: когато се приберем вкъщи…