— Невъзможен си, Холидей — пошегува се тя. — Но май няма да се откача от теб. Ще звънна на Том, преди да тръгна от тук следобед.
— Защо не опиташ още сега? — предложи Ник. — Аз и без това трябва да бягам. Днес на снимките цял ден възникват проблеми. Нямах време дори да обядвам.
— Горкичкият — съжали го тя шеговито.
Ник затвори. Тя се поколеба, но реши все пак да набере номера на Том Райън. Звънна няколко пъти, преди той най-после да вдигне.
— Том, Мередит Кортни се обажда.
— Здравей, Мередит — отвърна той със странен глас. — Опасявам се, че ме хващаш в лош момент. Точно излизам…
— Само за секунда — увери го тя. — Тази вечер Ник и аз излизаме да празнуваме. Току-що е разбрал, че „Отражения“ е номиниран за наградата на академията, а аз получих зелена светлина за идеята ми за документален филм. Наистина ще се радваме да дойдеш и ти.
— Няма да мога. — В тона на Райън имаше напрежение, което озадачи Мередит. — Ще пътувам извън града за няколко дни.
— Съжалявам. Съжалявам, че няма да си с нас. Но…
— Хайде да се разберем така: ще ти се обадя, щом се върна. Ако всичко при мен мине добре, ще си поговорим надълго… И ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
— Добре, Том — прие тя, не вярвайки на ушите си. Сериозно ли говореше? Наистина ли бе готов да й каже какво се е случило? — Няма да те задържам. Ще се видим, когато се върнеш.
Последва пауза.
— Да, да… Ще ти се обадя.
Телефонната линия замлъкна.
Мередит дълго гледа в слушалката. Къде ли отива, запита се тя. Защо съдбата на замисления от нея документален филм зависи от изхода на това пътуване?
С кого отиваше да се срещне той?
— С риск да ти прозвучи като клише, готов съм да дам всичко, за да разбера за какво мислиш, прекрасна лейди — подметна Ник шеговито. Усмихна й се, а сините му очи направо затанцуваха. — От няколко минути седиш с поднесена към устата вилица и отнесен поглед.
И Мередит му се усмихна. Лицето й, гъстата й руса коса — сега падаща свободно по раменете, — дори розовата коприна на роклята отразяваха златистите отблясъци от пламъка на свещта.
— Просто си мислех за предишния път, когато бяхме тук — отвърна тя бавно и обходи с очи препълнения ресторант. — Помниш ли?
Той простена престорено и изви очи нагоре.
— Как мога да забравя? Така силно се опитвах да те впечатля през онази вечер, само дето не се изправих на глава.
Мередит се засмя.
— А аз страшно се стараех да не се впечатлявам. — Замълча и погледна към чинията си. — Знаеш ли, истинско чудо е, че се събрахме.
Ник се пресегна и взе ръката й в своята.
— Не знам как точно стана, но съм доволен — увери я той.
Тя го погледна. Сините й очи блестяха от светлината на свещта. Пресегна се и със свободната си ръка хвана неговата.
— И аз — сподели нежно.
— Знам колко ти се искаше Том да е с нас тази вечер — продължи той, — но се радвам, че не е имал възможност. Наистина ми се иска да съм насаме с теб.
Мередит се усмихна и огледа помещението.
— Трудно е да се каже, че сме сами.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя кимна. Дребните диаманти, които украсяваха ушите й, проблеснаха.
— Съвсем точно знам какво имаш предвид. — Посегна към чашата си. — Какво ще кажеш за тост? Все пак сме тук да празнуваме.
Той кимна и пусна ръката й, за да вземе своята чаша.
— Напълно си права. — Вдигна чашата. — За нас! За мен, номинирания за „Оскар“, и за теб и твоя документален филм! Нека успехът винаги ни съпътства!
Мередит докосна чашата му със своята. После отпи и заговори:
— Не е минало толкова много време от онзи път, когато бяхме тук, но са направили доста промени.
Ник се огледа и замислено почеса брадичка.
— Разширили са се — отбеляза той замислено. — Преди нямаше дансинг. Мястото бе толкова малко, че едва се минаваше между масите. Танцуването беше изключено, но то така и не ми липсваше.
— Не обичаш ли да танцуваш? — попита Мередит и се сети, че през всичките месеци, откакто бяха заедно, никога не са танцували.
Той се ухили.
— Не искай да танцуваш с мен, бейби — помоли той. — Известен съм с двата си леви крака.
— Вечно се подценяваш. Понякога се питам дали не го правиш, за да ти възразявам.
— Не бих казал. — Гледаше я предано в очите. — Но и няма да твърдя, че ми е неприятно, когато ме уверяваш колко съм чудесен.