Стюардесата му предложи възглавница, но той отказа. Не му се спеше, не беше нито гладен, нито жаден. Желаеше единствено да остане насаме с мислите си, с болезнените спомени, които винаги изригнаха с пълна сила след посещение при Елизабет. Спомени за нощта, когато загубиха детето си. Спомени от нощта, когато съобщи на Лиз, че вече няма никаква надежда — Дейвид беше мъртъв. Споменът как тя рухна — отначало се разкрещя истерично, после се отпусна в ръцете му и млъкна завинаги.
Премигна, за да прогони появилата се сълза. Господи, наистина щеше да продължи така до края на живота й! Гудрон го призна. Думите на лекаря отекнаха в ушите му: нищожна надежда… почти несъществуваща… двадесет и шест години са много време… Том Райън стисна очи. Разкъсваше се между потребността да сподели агонията си с някого — който и да е — и отдавна взетото решение да защитава Елизабет от външния свят до последния й ден. Макар многократно да бе мислил да сложи край на собствения си живот, съзнаваше, че е изключено да го направи, докато Лиз е още жива. Кой ще се грижи за нея, ако него го няма? На кого можеше да повери това задължение? Замисли се за Мередит Кортни и разговора с нея в деня, когато замина за Лозана. Обеща да й каже всичко. Искаше да й го разкаже. Райън не само харесваше Мередит, но й имаше доверие. Убеден беше, че тя няма да злоупотреби с Лиз и болестта й, както бяха правили други през годините. И все пак какво щеше да се случи с Лиз, ако той допусне истината да се разгласи? Дори днес, след толкова години, Елизабет Уелдън-Райън продължаваше да е новина, особено в Холивуд. Ще успее ли да я защитава и в бъдеще, да я опази от вълците?
Спомни си сутринта, когато я остави в клиниката; красива септемврийска утрин през 1953 година — именно тогава си наложи да й каже „довиждане“. Връщането в Щатите без нея бе почти толкова болезнено, колкото и да й съобщи, че синът им е мъртъв. Но Том Райън си повтаряше отново и отново, че не е имал друг избор, че не е имало друг начин да я защити от атаката на медиите. Предпочете да я остави в клиника в Швейцария, защото знаеше, че отведе ли я в която и да е болница в Щатите, рано или късно това ще стане известно на някой лишен от чувства представител на медиите и животът й ще се превърне в кошмар. В Лозана щеше да е в безопасност. Никой нямаше да я тормози. Доктор Гудрон лично бе гарантирал, че ще й бъде осигурена изолация, и това всъщност наклони везните да вземе решението си. Ако не можеше да направи друго за нея, то поне бе редно да се погрижи за удобствата до края на живота й.
Самолетът кацна на летище „Кенеди“. Оказа се, че полетът до Лос Анджелис има час закъснение. Отиде в бара и си поръча мартини. Към момента на отлитането бе изпил четири питиета и се канеше да си поръча ново. Мислите му вече бяха размътени.
А тепърва му предстоеше да реши какво точно ще каже на Мередит.
Лос Анжелис
Докато вземаше острите завои по коварната крайбрежна магистрала със синята си спортна кола, Мередит изруга под нос. Ненавиждаше да пътува по Шосе номер 1, но докато някой измисли по-добър начин да се стига до Малибу, нямаше друг избор. Денят се оказа дълъг и горещ и Мередит се чувстваше изтощена. Пресегна се, включи радиото и затърси подходяща станция. Музиката и соленият мирис откъм океана на няколкостотин метра под нея й подействаха успокояващо и внесоха приятна промяна в напрегнатия ритъм от седмицата. Сложи си слънчеви очила, за да се предпази от заслепяващото следобедно слънце. Реши да хапне нещо леко и да си легне рано. Тази вечер нямаше спешна работа, а Ник снимаше в Кармел и щеше да се прибере едва в петък.
Странно, помисли си тя, излизайки от магистралата по посока към Малибу. Ако преди година някой й бе казал, че ще бъде в това положение, щеше да му се изсмее. Отдавна беше решила никога да не изпада в зависимост от друг — финансово или емоционално. В противен случай, разсъждаваше тя, би означавало да даде на този човек известен контрол над живота си, а определено не желаеше това. Докато не срещна Ник. Той промени всичко. Накара я да преосмисли бъдещите си планове — и професионалните, и личните. Когато се влюби в него, си даде сметка, че кариерата — колкото й да бе важна за нея — вече не й е достатъчна. Искаше Ник, искаше живота, който изграждаха заедно.
Щом спря колата пред къщата, мислите й бързо се върнаха в настоящето. Забеляза зловещите облаци от изток и реши да вдигне гюрука на колата. Според прогнозата щеше да вали и тази вечер определено нямаше да мине без дъжд. Влезе в къщата и слезе до вкопаната в хълма овална всекидневна. Остави куфарчето си на дивана и свали шлифера, после тръгна към високите от пода до тавана прозорци с изглед към океана. Масивна каменна камина в средата на помещението, заобиколена с едри, добре поддържани растения, пресичаше впечатляващата гледка. Растенията бяха нейна идея. Откакто преобзаведе къщата, тя бе загубила малко от първоначалния си мъжки стил, но дъбовата ламперия, гредите по тавана и каменните акценти тук-там все още й придаваха леко грубоват вид.