Мередит провери секретаря за съобщения. Когато Ник не беше в града, звънеше всеки ден и оставяше записи. Чу последното съобщение на Ник и на устните й се появи усмивка — потвърждаваше прибирането си в петък, засега нямало закъснения. Обичал я, липсвала му и нямал търпение да се върне вкъщи.
Следващото съобщение беше от Кей. Знаеше, че Мередит е сама през седмицата, и звънеше да разбере дали иска да вечерят заедно. Защо не я попита в службата, озадачи се Мередит и поклати глава. Съвсем типично за Кей да решава такива неща в последния момент. Ще й се обади да й благодари за предложението, но ще й откаже, понеже е уморена и възнамерява да си легне рано.
След това се чу друг познат глас: Том Райън.
„Мередит, просто исках да знаеш, че се върнах. Доста обмислях онова, за което говорихме, и реших да ти се доверя. Не ме търси. Почти целия следобед няма да съм вкъщи. Ще дойда у вас около осем.“
Сърцето на Мередит замря. Съобщението означаваше само едно: Том най-после щеше да се разкрие пред нея. Готвеше се да й каже всичко. Е, явно няма да си легна рано, помисли си тя и изключи апарата. Но вече не й пукаше. Готова бе да не си ляга цяла нощ, ако се наложи.
Погледна часовника. Шест и половина. Разполагаше с достатъчно време да вземе душ и да се преоблече, преди той да пристигне. Ще помоли икономката да приготви нещо леко за хапване, в случай че Том остане за вечеря. Обади се на Кей, после отиде в кухнята, за да поговори с Пилар за вечерята. Докато бързаше нагоре към банята, внезапно се почувства изпълнена с енергия — умората й се бе изпарила. Идеше й да запее. Нямаше търпение да види изражението на Чък Уилард, когато му поднесе материала. Бе на път да разгадае мистерия, която озадачаваше киноманите четвърт век.
Този случай щеше широко да й отвори професионалните врати.
Том Райън седеше сам на бара в малко заведение в Санта Моника и пиеше топло уиски. Нямаше представа откога е там. Какво значение има, запита се той. Отпи от питието и направи кисела физиономия. Господи, беше ужасно! Направи знак на бармана.
— Донеси ми друго уиски, Смит — провикна се той. — Това има вкус на газ.
— Не мислиш ли, че пи достатъчно, приятел?
Младият човек зад бара го изгледа изпитателно.
— Ще ти кажа, когато ми стане достатъчно! — сопна се Райън. — Хайде, къде е питието?
Смит само поклати глава.
— Ей сега — промърмори той и посегна за чиста чаша.
Неизменно се повтаряше един и същи ритуал: идваше в бара два-три пъти седмично, напиваше се до забрава и оставяше Смит да го изпрати вкъщи с такси. Но тази вечер изглеждаше някак по-различен, беше в странно настроение. Въпреки любопитството си Смит, естествено, нямаше да задава въпроси.
Том Райън се извърна на стола и погледна към прозореца. Запита се кога ли е започнало да вали. Когато пристигна сутринта на летището в Лос Анджелис, беше облачно. Ненавиждаше дъжда нощем. Напомняше му за мощите, преди Лиз да… Затвори очи. Замисли се какво е готви да направи и се помоли да е правилно.
— Май този път ще е истински порой — отбеляза Смит й постави чашата със скоч върху плота пред Том. — Далеч ли живееш?
— Горе на хълмовете — отвърна Райън разсеяно. — Но тази вечер няма да се прибера веднага вкъщи. Първо ще свърша нещо важно… за което отдавна трябваше да се погрижа.
— Да, да — обади се Смит и кимна разсеяно. Всеки път когато идваше, високият рус мъж бръщолевеше за съпругата си и детето, които изгубил преди години. Не говореше много свързано, но Смит бе решил, че жена му го е изоставила, като е взела детето. — Сега ли да извикам таксито? — попита той. Райън поклати глава.
— Не, тази вечер не — отвърна той. — Тази вечер трябва да свърша нещо. — Вдигна чашата и изпи съдържанието й на един дъх. — И трябва да го свърша лично.
Барманът само сви рамене и продължи да си гледа работата.