— Искаш ли да поговорим?
Все така загледан невиждащо напред, Ник свъси вежди.
— Какъв смисъл има? — попита той отчаяно.
— Сигурно ще ти олекне.
— Съмнявам се.
— Не ме изолирай, Ник — промълви тя нежно. — Вярно е, не бях близка с Том като теб, но и аз държах на него. Разбирам какво изпитваш. Знам през какво минаваш. Искам да ти помогна, ако ми позволиш.
Погали я по косата и се обърна се към нея.
— Извинявай, бейби, не те изолирам. Просто не съм наясно как да изразя с думи чувствата си.
— Ами обясни какво изпитваш — предложи тя.
Той въздъхна дълбоко.
— Когато за пръв път се срещнах с Том, когато започнах да го опознавам, той сподели, че съм връстник на сина му. Винаги бил хранил големи надежди по отношение на Дейвид… Надежди, че и той един ден ще влезе в същия занаят. Затова, предполагам, бяхме така близки: запълвах празнината от смъртта на сина му, а той заемаше мястото на баща ми.
Мередит го погледна.
— Липсва ти, нали? Имам предвид баща ти. Рядко говориш за него.
Ник кимна.
— Да — промълви той. — Май никога не е преставал да ми липсва.
— Що за човек беше?
— Добър човек, работеше прекалено усилено и рядко се връщаше — припомни си той. — А когато си беше вкъщи, постоянно се чувстваше уморен. Но беше добър баща. Винаги намираше време за мен, независимо колко беше уморен…
— Честите му отсъствия са те потискали, нали?
— Да. — Ник свъси вежди. — Разбирах защо е така, но болката не намаляваше. Нуждаех се от него. На едно хлапе му трябват и двамата родители. Ако единият го няма, сякаш нямаш никого. Когато ние имаме деца някой ден, ще се наложи да направим коренни промени в начина си на живот, нали си наясно?
Мередит се изненада от тези думи. За пръв път загатваше истински да се обвърже с нея. Тя нищо не каза, но положи глава на рамото му и го прегърна силно.
В този момент не си представяше бъдеще за себе си, което не включва и него.
В подвижната телевизионна станция номер 9 — една от петнадесетте коли на новинарския екип — оператор и техник чакаха пред сградата на телевизията. Мередит бе при дежурния за указания. Появи се на входа, бързо прекоси паркинга и се качи при тях.
— Ей, Мередит, къде отиваме? — попита техникът, седнал зад волана.
— В северен Холивуд има пожар — гори стар склад, пълен с филмови ленти и костюми. — Мередит се настани на седалката, пъхната между шофьора и цялата натикана в задната част на микробуса техника — видеокамери, монитори, магнетофони, прожектори, за предаване на живо. — Все на мен ще ми се случи! Да отразявам пожар в деня, когато съм си облякла рокля!
Операторът се ухили.
— Откровено казано, изненадан съм да те видя отново хукнала на репортаж. Смятах, че след като те направиха водеща в новинарския екип, няма да се мернеш повече сред нас.
Мередит се засмя.
— Господ да ми е на помощ, ако някога реша да се откажа изцяло от репортажите на живо — рече тя. — Не ми се ще да остана завинаги прикована към бюрото. Как ще съм в крак със събитията навън?
Хвана се за седалката, защото техникът започна да прави сложни маневри из невероятно натовареното движение по магистралата към Санта Моника, сякаш бе на автомобилно състезание.
— Ей, Барни, внимавай! — възнегодува операторът. — Още не съм готов жена ми да прибере застраховката ми живот.
— Кога искаш да пристигнем там — преди или след като изгасят пожара?
— Я ме чуйте вие двамата — обади се Мередит, заслушана в предаване по радиото. От конкуренцията също бяха изпратили хора да отразят събитието. Не се изненада, понеже в склада имаше безценен материал от класически филми на Холивуд. — Държа да ви съобщя, че аз искам да пристигна там цяла, преди да потушат пожара. Ако ще се разправяте, оставете го за на връщане, а?
Барни се засмя.
— Не ни обръщай внимание, Мередит. Ние постоянно си говорим така.
— Наистина — съгласи се операторът. — Помага, когато ни изпратят да отразяваме някое мрачно събитие — например злополуката на Шосе номер 1.
Мередит ровичкаше из голямата си чанта, но при тези думи вдигна глава.
— Злополуката с Том Райън ли?
— Да. Бяхме с Джули Морган, когато извадиха тялото от водата — припомни си операторът. — Той не ти ли беше приятел?