— Направо не ми се вярва — призна объркано Ник пред Мередит по телефона. — Никой от кантората не ми казва нищо. Дори не съм виждал проклетия документ… Не ми го показват, но твърдят, че волята на Том била аз да получа къщата ведно с вещите вътре, защото съм му бил най-близкият — едва ли не син.
За миг Мередит си помисли дали това все пак не е нейният шанс да завърши документалния филм, ала бързо прогони хрумването. През целия си живот Том Райън бе крил ревниво миналото. Съмняваше се дали би открила нещо любопитно в къщата.
През последната си седмица в Ню Йорк Мередит прие без капка колебание поканата на Сам Клифърд — шефа на вечерната програма на Ай Би Ес — и заедно с групата на новинарите отиде на вечеря.
„Залата на дъгите“, на шестдесет и петия етаж над Пето авеню, предлагаше страхотен изглед, а и вътре атмосферата беше впечатляваща. Мередит откри, че се захласва по интериора в стил арт деко от 30-те години, а от гледката на блестящите небостъргачи в центъра на Манхатън й секна дъхът. Докато ядеше превъзходното предястие с телешко, изпитваше чувството, че хората от екипа я наблюдават и преценяват внимателно, но не се дразнеше. Беше уверена в способностите си и смяташе, че се е представила добре. Даде всичко от себе си, за да се възползва от предоставената възможност, и знаеше, че е готова. Дори повече от готова.
— Трябва да призная, че се справи отлично — сподели Клифърд по време на десерта. — Ти…
Млъкна и Мередит усети нечие приближаване зад гърба й.
— Възразявате ли да ви отнема госпожица Кортни за няколко минути?
Мередит безпогрешно позна гласа, прекъснал разговора. Всички на масата бяха обърнали любопитно очи към Александър Киракис, който вече стоеше до Мередит и й се усмихваше. Сърцето й биеше лудо, докато се мъчеше да се овладее. Пое си дълбоко въздух и го погледна. Той все още беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Защо ми въздейства по този начин, запита се тя.
— Отдавна не сме се виждали — изрече с равен тон.
— Прекалено отдавна. — Протегна й ръка в мига, когато оркестърът засвири. — Ще танцуваш ли с мен? — попита той учтиво.
Тя се поколеба за миг, усетила как погледите се преместват върху нея. Нека зяпат!
— Разбира се — отвърна и се изправи.
Докато Александър я водеше за ръка към дансинга, погледите на хората в помещението направо я изпиваха. Сърцето й продължаваше да бие неистово и тя се запита дали и той го усети, когато я прегърна за танца. Дано не, помоли се Мередит.
— Пълен сте с изненади, господин Киракис.
— Александър — поправи я той.
— Александър.
— Много време мина, нали? — попита той и я поведе в ритъма на музиката.
— Поне шест месеца — отвърна тя привидно небрежно. — Изненадана съм, че ме помниш.
Имаше чувството, че той не би разпознал жена и час след като са се срещнали, освен ако не беше спал с нея.
— Никога не забравям красива жена — увери я той. — И особено толкова впечатляваща като теб.
Мередит погледна зад рамото му. Видя как всички от масата й я наблюдават и се сети за първата си среща с Александър в Лос Анджелис.
— Щом ме помниш — започна тя предпазливо, — значи не си забравил и обещанието си в „Ла белла фонтана“.
— Обещание ли? — попита той невинно.
— Каза, че ако и когато се срещнем отново, ще ми дадеш интервю.
— Така беше. — Притисна я малко по-силно и я завъртя. — А не е редно човек да не спазва думата си, нали?
— Определено — съгласи се тя.
— Непременно ще си помисля. — Ръката му се плъзна по голия й гръб. — В Манхатън ли живееш сега?
Тя поклати глава.
— Тук съм временно. Това е последната ми седмица.
Усещаше как ръката му се плъзга по гърба й, но нямаше никакво желание да го спре. Защо ли, запита се отново.
Той я гледаше проницателно.
— Тогава не е ли най-добре да се срещнем и да го обсъдим, преди да заминеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?
Тя се замисли за миг и се сети, че има други планове. Поклати глава.
— Утре вечер не съм свободна.
— Ами освободи се — предложи той простичко.
Мередит го изгледа — в обезоръжаващата усмивка, в невероятните тъмни очи имаше нещо, което не разбра напълно.