Тя го бе повикала. Колко пъти го бе молила да се върне вкъщи, да прекарва повече време със семейството си, запита се той. А и колко пъти й обещаваше, че ще се прибере, но делови ангажименти го възпрепятстваха? И колко пъти отлагаше пътуването, защо бе в обятията на страстта с поредното си любовно завоевание?
Толкова често я бе подвеждал; не биваше да допусне това сега. В никакъв случай.
В този момент пилотът излезе от кабината — бе включил автопилота. Александър вдигна поглед.
— Кога ще кацнем в Атина? — попита той.
Удхил пристъпи напред.
— Чакат ни в един и петнадесет сутринта атинско време. — Седна срещу Александър. — Дотук имаме страхотен късмет. Нямах никакви проблеми да получа незабавно разрешение за излитане от „Кенеди“. Просто не ми се вярваше. Метеорологичните условия са отлични и не очаквам никакви изненади.
— Разбирам — промърмори Александър разсеяно.
— Всичко е по мед и масло — продължи Удхил.
— А след като се приземим? — поинтересува се Александър. — Всичко ли е уредено?
— Всичко е уредено — увери го пилотът. — Някой от командната кула ще ви посрещне на летището. Ще минете леко през всички митнически формалности. Вече ви чака хеликоптер до острова.
Александър кимна.
— Значи не би трябвало да има никакво закъснение.
— Не вярвам. — Удхил се изправи. — Желаете ли да се погрижа за нещо друго?
Александър не отвърна. Взираше се през прозореца към Атлантическия океан. Пилотът беше убеден, че мислите на работодателя му са на хиляди километри далеч.
— Нещо друго, сър? — попита той отново.
Александър извърна рязко глава.
— Какво? О, не… Това е всичко.
Удхил кимна.
— Да, сър.
После тръгна към пилотската кабина.
— Удхил?
Пилотът се извърна.
— Да, сър?
— Май забравих да ти благодаря — обади се Александър тихо. — Трогнат съм от всичко, което си свършил.
Удхил се усмихна.
— Просто си гледам работата, сър.
Александър не отвърна. Дори не забеляза, че Удхил се е върнал в пилотската кабина. Мислите му витаеха в друго време, на друго място.
През прозореца на самолета видя осветените руини на Пантеона на върха на Акропола. Самолетът започна да се снижава към летище „Елиникон“ и той се възхити от гледката, така впечатляваща от въздуха. Приземиха се. Отново се запита дали ще пристигне навреме, или вече е закъснял.
Представител на летището посрещна Александър, за да го преведе през митницата.
— Чакат ви много репортери, господин Киракис — съобщи той задъхано, докато крачеха по пистата. — Ще се наложи да ви преведа през друг изход.
— И как са разбрали? — попита Александър троснато.
— Нямам представа, сър — бързо и почти виновно отвърна мъжът. — Строго ограничен брой наши служители знаеха за часа на пристигането ви, а и те бяха информирани само защото се налагаше. Бях напълно уверен, че ще избегнем това.
— Надявах се. — В тона на Александър се долавяше презрение. — Очевидно на някой от доверените ви лица не бива да се разчита да си държи езика зад зъбите.
Влязоха в основния терминал и тръгнаха през препълнената с хора зала, внимателно наблюдавана от трима охранители. Ниският оплешивяващ мъж трудно догонваше широките бързи крачки на Александър. Молеше се от тук нататък всичко да е наред. Знаеше колко силно Александър Киракис ненавижда да чака, каквато и да е причината. В момента най-много от всичко на света желаеше да преведе Киракис през митницата и да го качи на очакващия го хеликоптер възможно по-бързо.
Вече ядосан, Александър дори не се опитваше да прикрие недоволството си. Изчака с мълчаливо нетърпение старателният митнически служител да подпечата паспорта и да му го върне. Фредерик Казомидес, старши вицепрезидент на европейското подразделение на „Киракис корпорейшън“, го посрещна след митницата и го съпроводи до хеликоптера, готов за излитане в друга част на летището.
— Съжалявам за състоянието на госпожа Киракис — подхвана Казомидес, докато крачеха бързо по пистата. — Трудно е да се намерят думи, с които човек да изрази…
— Не се притеснявай. Разбирам — прекъсна го Александър тихо. — Знаеш ли какво е състоянието й в момента?