Киракис се поколеба за миг. Обърна се към Перикъл Караманлис, който току-що бе влязъл в стаята, поклати глава и отново погледна към Мелина.
— Да, matia mou — промълви той нежно. — Права си. Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги.
Щом хеликоптерът кацна на моравата пред вилата, Александър отвори вратата и скочи, без да дочака пилотът да изключи двигателите. Хукна към главния вход. Хелена, сега вече икономка, го чакаше във фоайето.
— Слава богу, че пристигна, Александрос! — прошепна тя и го прегърна нежно. — Тя пита за теб.
— Страшно бързах да дойда. — Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището, където се появи Перикъл Караманлис, току-що излязъл от стаята на майка му.
— Тя още…
— Още е жива… но е почти накрая — увери го Хелена и избърса сълза от окото си. — Много е слаба. Животът й виси на косъм. Каза, че очаква единствено теб.
Александър кимна.
— Искам да я видя веднага — обяви той, докато лекарят слизаше по стълбите.
Караманлис поклати глава.
— Не сега — обяви той твърдо. — Тя спи и ще продължи да спи през следващите няколко часа.
Александър се втренчи в него ожесточено.
— Имаш ли представа от колко далеч идвам, за да я видя, преди да…
Млъкна. Нямаше сили да продължи. Думите заседнаха в гърлото му.
— Отлично си давам сметка какво разстояние си пропътувал — отвърна лекарят търпеливо, — но в момента, както обясних, тя спи. Няма да разбере, че си при нея.
— Въпреки това искам да я видя… Макар и за няколко минути — упорстваше Александър.
Лекарят се колебаеше.
— Добре — склони накрая. — Но наистина за няколко минути. И не се опитвай да я събудиш. Много е отпаднала. Единственото, което мога да направя за нея от тук нататък, е да я облекча донякъде. И не възнамерявам да се откажа.
Александър въздъхна дълбоко.
— Разбирам — промълви той. — Няма да остана дълго, но трябва да я видя.
Хелена го хвана за ръката точно когато тръгваше по стълбата.
— Баща ти те чака в библиотеката, Александрос.
Александър кимна.
— Кажи му, че ще отида при него веднага след като видя мама — помоли той.
— Добре. — Тя помълча. — Радвам се, че си дойде вкъщи. Само ми се ще причината, която те връща при нас, да беше друга.
— И на мен, Хелена…
Извърна се и с бавни, но решителни крачки тръгна нагоре по стълбите. Ясно съзнаваше, че колкото и да се бе подготвял за това, никога няма да бъде достатъчно твърд да приеме смъртта на майка си. Никога.
Влезе в спалнята. Медицинска сестра в бяла престилка следеше показанията на апаратите. Погледна Александър неодобрително.
— Не е редно да влизате тук. Тя е под въздействието на успокоително. Доктор Караманлис не би одобрил…
— Доктор Караманлис знае, че съм тук — увери я Александър. — Пропътувах голямо разстояние, за да дойда при майка си, и искам да прекарам няколко минути насаме с нея.
— Не смятам, че е редно…
На прага се появи Перикъл Караманлис.
— Всичко е наред, Пенелопа — обади се той. — Синът на госпожата няма да стои дълго. Нали, Александър?
Александър го изгледа убийствено.
Караманлис и сестрата излязоха. Александър взе стол и седна до леглото. Майка му спеше. Изглеждаше съвсем спокойна. Ако човек не знаеше, едва ли би повярвал, че е толкова близо до смъртта. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза колко блед, почти тебеширен е цветът на кожата й. Очевидно бе отслабнала извънредно много. Лицето й бе изпито, особено около очите, бузите й бяха хлътнали. Обикновено заоблените й скули сега стърчаха и й придаваха почти мъртвешки вид. Александър, който не помнеше дори като дете да е плакал, сега с мъка задържаше сълзите си. Взе ръката й. Беше студена. Студът на смъртта вече идва, помисли си той.
Мелина отвори очи и му се усмихна.
— Александър — прошепна тя, — страхувах се, че няма да пристигнеш навреме.
— Дойдох възможно най-бързо, мамо — увери я той тихо.
— Така се радвам, че си тук. Не можех да се примиря с мисълта да напусна този свят, без да те видя още веднъж, без да се сбогувам.
Александър премигна, за да възпре сълзите си.
— Моля те, мамо, не говори така… — започна той с разтреперан глас.
— Не ми остава много време на този свят, сине — изрече тя. — Приеми този факт, както аз вече го приех. Такава е Божията воля.