Мургавото му лице потъмня от гняв.
— Ако наистина има Бог, защо постъпва така? — разпали се той. — Защо допуска това да се случи?
— Всички неща се случват поради някаква причина, Александър — промълви тя немощно. — Не е наша работа да оспорваме Божията воля.
— Не… Не го приемам — отсече той напрегнато и поклати глава. — Съжалявам, мамо, но не споделям твоята вяра. Не и сега… Особено сега.
— Трябва да вярваш, Александър. Винаги пази вярата си — настоя тя. — Това ще те направи силен. Ще ти помогне да оцелееш, да продължаваш напред, независимо колко е труден животът ти понякога. Всичко се случва поради някаква причина, макар невинаги да сме в състояние да я разберем и да я усетим навреме.
Александър я погледна: беше така спокойна и непоклатима във вярата си, че го обзе горчивина, която не успя да скрие. Вяра… Как да повярва в Господ, който се готви да отнеме любимата му майка? Не си представяше, че ще остави живота си, съдбата си в ръцете на Всевишния, в чието съществуване винаги се бе съмнявал. Как е възможно майка му — а и който и да е друг — да очаква от него да вярва, особено сега, запита се той. Поклати глава колебливо.
— Ще опитам — обеща той. Беше готов да стори всичко, само и само да я направи щастлива. — Не гарантирам нищо, но заради теб ще опитам.
Мелина му се усмихна.
— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?
Постара се да отвърне на усмивката й.
— Много пъти, мамо.
— Винаги си бил силен. Сега разчитам на теб да се погрижиш за баща си, да му помогнеш да преодолее кризата. Няма да се справи сам.
Александър с усилие се усмихна.
— Татко е доста по-силен, отколкото смяташ — подхвърли той привидно ведро.
— Възможно е, но след толкова много години ще му е трудно да е отново сам — добави Мелина загрижено. — Ще има нужда от теб… повече от всякога.
Александър поклати глава.
— Не. Според мен аз съм последният човек, към кого то татко би се обърнал.
Мелина го изгледа изненадано — отначало не разбра какво точно й казва.
— А, говориш за заплахата му да те остави без наследство.
— Знаеш за това? — попита той смаяно.
Тя успя леко да се усмихне.
— Баща ти никога не е крил нищо от мен, макар понякога да се е опитвал.
— Знам, че си чула какво стана…
— Само отчасти. Младата жена е посегнала на живота си, защото е смятала, че я отблъскваш… Александър, невинаги съм одобрявала как се справяш с личните си дела, но избрах за мое правило никога да не ти преча.
— И никога не си го правила — увери я Александър. — Татко се намесваше достатъчно и заради двама ви.
— Баща ти е убеден, че е действал изцяло в твоя полза и в интерес на корпорацията — опита се да го оправдае Мелина. — Иска само в бъдеще да проявяваш повече разум. Винаги е възлагал огромни надежди на теб. Като единствен негов наследник си изправен пред отговорността да опазиш традицията.
— Традицията — повтори Александър бавно. — Доколкото си спомням, традицията винаги е била изключително важна и за теб.
— За мен е важно щастието ти — уточни тя. — Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.
— Явно ме познаваш прекалено добре — промърмори той.
— Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре — продължи тя. — Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.
Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.
— Не съм толкова убеден — отвърна той и поклати глава. — Нямаше те там, мамо. Не го видя. Аз за пръв път го видях такъв.
— А ти не беше тук, когато получи съобщението от неговите хора в Женева. Направо го изби на физическо насилие. Горката Хелена, уплаши се, че в библиотеката вилнее унищожителен ураган. Но както вече ти казах — изпуска парата и всичко приключва.
— Дано да си права — промълви Александър. — Не ми е приятно отношенията ми с татко да са така обтегнати.