В тона му се долавяше горчивина, а дланите здраво стискаха ръба на бюрото.
Киракис поклати глава и сведе поглед.
— Не… Нищо не е в състояние да я върне вече — промълви той бавно, — но не е хубаво човек да държи чувствата затворени в себе си, Александър. Трябва да ги изразиш, да ги приемеш.
— Няма да помогне — отвърна Александър сковано. Взе сакото си от гърба на стола и го облече. — Ако ме извиниш, татко, искам да остана сам известно време. Мисля да се разходя из резервата.
Киракис не направи опит да го спре. Александър тръгна към вратата и там почти се сблъска с Хелена. Тя се извърна след него, после погледна Киракис. В очите й се долавяха загриженост и мъка.
— Александър добре ли е? — попита тихо.
— Ще се оправи — отвърна Киракис също така тихо.
— Не трябва да е сам в този момент — продължи тя разтревожено. — Не е на себе си.
— Напротив, Хелена. Само така ще успее да превъзмогне загубата. Той никога не е показвал открито най-съкровените си чувства, освен когато е убеден, че не го наблюдават. — Замълча и добави: — Александър е вече мъж — факт, който трябва да ми се напомня от време на време. Щом се нуждае от това, няма да се намесвам. Разбирам сина си доста по-добре, отколкото той допуска. Освен това и аз изпитвам желание да съм сам в момента.
— Оседлай ми Казабланка, Никос — нареди Александър рязко, влизайки в конюшнята.
Младото конярче кимна.
— Да, сър — отвърна то приветливо. — Веднага.
Обърна се на пети и тръгна между боксовете, за да изведе любимата кобила на господаря си.
Александър крачеше нетърпеливо и нервно удряше с дръжката на камшика дланта си. Имаше усещането, че в него е заложена бомба със закъснител, която ще избухне всеки момент. Повтаряше си, че всичко ще е наред, стига да даде воля на сълзите си. Защо не е в състояние да изрази мъката си? Току-що загуби майка си. Защо не плаче? Защо сега над чувството за загуба и тъга у него вземаха връх гневът и усещането за предателство? Вместо Да скърби, да страда, Александър изпитваше единствено ярост, сякаш майка му съзнателно го бе изоставила.
— Никос! — изрева той, понеже нетърпението му нарастваше с всеки изминал миг. — Никос!
Конярчето се появи от бокса в дъното, повело темпераментната черна арабска кобила.
— Ще я оседлая ей сега… — подхвана то.
— Не си прави труда — сряза го Александър. — Ще я яздя така.
Метна се върху гърба на кобилата, пое юздите и заби пети в хълбоците, с което я накара да хукне в галоп. Яздеше, сякаш самият дявол го преследва.
Глава 8
Погребаха Мелина Киракис през красива пролетна утрин в края на април. Гробът се намираше в парка до вилата, сред цветята и статуите, които винаги бе обичала толкова много.
Александър планираше да замине за Ню Йорк веднага след церемонията, но баща му го убеди да остане още няколко дни — настояваше, че не е готов нито физически, нито психически да поеме бремето на напрежението, свързано с работата, която го очаква. Киракис съзнаваше, че синът му всъщност иска само да е възможно по-далеч от острова, но бе убеден, че това ще е най-лошото за него.
Три дни по-късно Константин Киракис седеше зад бюрото в кабинета и съзерцаваше портрета с маслени бои на Мелина над камината. Неговата любима Мелина, точно както изглеждаше в сватбения им ден през 1926 година. Тогава беше изключително красива — едва осемнадесетгодишна, и най-невероятната млада жена, която познаваше. Беше ослепителна в булчинската рокля с висока викторианска якичка. Тоалетът от бяла коприна бе поръчан в Париж, защото баща й не би допуснал нищо друго. И шлейфът, разбира се — пет метра дълъг, украсен с най-фина ръчно изработена дантела и дребни перли. Гъстата й руса коса бе вдигната високо нагоре и украсена с традиционния венец от бели цветя, какъвто й двамата носеха по време на гръцката православна церемония. Киракис все още чуваше думите й, изречени през онзи щастлив ден, докато я водеше в танца по време на приема. „Коста, ти ще бъдеш единствената любов на живота ми.“ Единствената любов в живота ми. Киракис се усмихна при този спомен. През всичките петдесет години брачен живот той знаеше със сигурност, че Мелина бе готова по-скоро да умре, отколкото да позволи на друг мъж да я докосне.
По онова време Киракис си мислеше, че не е възможно да я обича повече, отколкото в сватбения им ден, но се оказа, че греши, греши дълбоко. Годините минаваха, те бяха един до друг в моменти на триумф и трагедии, а връзката помежду им ставаше все по-силна. Заедно преминаха през доста бури, но и през огромни радости. В края на краищата преживяното добро се оказа много повече от лошото, защото бяха рамо до рамо. Мелина, даде си сметка той сега, бе помъдряла. От своенравно, разглезено, буйно, но страстно предано момиче се бе превърнала в уравновесена елегантна жена, чиято грациозност и царственост я правеха уникална дори за онези, които нямаха щастието да я познават добре.