И двамата се променихме много, matia mou, помисли си той, загледан в портрета. Ти — вироглавото, мечтаещо за принцове и рицари в блестящи доспехи момиче — стана елегантна светска дама, а аз — буйното упорито хлапе от пристанище Пирея — уважаван, могъщ мъж. Господи, какво ще правя сега, когато те няма? Как ще продължа да живея без теб, любов моя?
Хелена внесе в кабинета тежък сребърен поднос с храна.
— Цяла сутрин работихте, господине — отбеляза тя, поставяйки таблата в края на бюрото. — Вероятно предпочитате да хапнете тук.
— Точно така, Хелена, благодаря — отвърна той, върнат внезапно към действителността. — Опасявам се, че днес не ми е много лесно да се концентрирам върху работата.
— Не ме изненадвате — сподели тя, докато му наливаше чаша кафе. — Ако не възразявате да ви кажа, според мен малко прекалено рано след погребението на мадам се хванахте за работа. Необходимо ви е повече време за вас самия.
Киракис се усмихна тъжно.
— Трогнат съм от загрижеността ти, Хелена, но точно от това се нуждая в момента. Така съзнанието ми е заето. — Помълча за миг. — Александър в трапезарията ли ще обядва? Ако е там, ще отида при него.
— Александър не яде нищо — отбеляза Хелена тихо, занимавайки се с подреждането на блюдата върху подноса. — Стана му навик да прескача храненето, уви.
— Казал ти е, че не иска да яде? — попита Киракис загрижено.
— Съвсем недвусмислено, сър — отвърна Хелена. — Безпокоя се за него. Яде колкото да не умре от глад. Сънят му е нарушен. Чувам го да крачи напред-назад из коридорите по всяко време на денонощието.
Киракис свъси вежди и поклати глава.
— И аз се тревожа за него — призна той. — Знаеш ли къде е сега?
— Отиде да се разходи. За пореден път — уточни Хелена. — През последните дни няколко пъти му звъняха от Ню Йорк. Отказа да разговаря с когото и да било. Не отвърна на обажданията, а мисля, че някои бяха доста важни.
— Ще поговоря с него — обеща Киракис. — Ще ми съобщиш, когато се върне, нали?
Хелена кимна и тихо излезе от стаята. Киракис замислено отпиваше от кафето и наблюдаваше през френските прозорци работещите в парка мъже. Сериозно се притесняваше за Александър. Откакто Мелина почина, синът му не приличаше на себе си. Очакваше от него да скърби, но от онази сутрин насам Александър не показваше абсолютно никаква емоция. Чудеше се какво поражда страховете му, че ще загуби контрол. Припомни си сутринта, когато погребаха Мелина. По време на дългата церемония край гроба Александър остана мълчалив и някак дистанциран — гледаше в далечината към нещо, което единствен той виждаше. Неколцината близки приятели, допуснати да присъстват на церемонията, се опитаха да поднесат съболезнованията си, ала Александър се отдалечи и отказа да контактува. После се запиля някъде сам и Киракис го видя едва късно вечерта. Не даде обяснение за грубото си държане и за безцеремонното си оттегляне; не съобщи на баща си и къде е бил.
И през следващите няколко дни Александър не даваше никакви признаци, че се примирява със загубата. Напротив — вглъби се още повече. Това продължи вече достатъчно дълго, реши Киракис и допи кафето. Време бе двамата да проведат дълъг разговор.
Късно следобед Хелена надникна в библиотеката.
— Господине, помолихте ме да ви съобщя, когато Александър се върне… — започна тя.
— Точно така. Къде е той?
— Качи се горе преди няколко минути. Вероятно е в спалнята си — отвърна Хелена. — Мина край мен, сякаш не ме видя.
— Благодаря ти, Хелена.
— За нищо.
Тя затвори вратата след себе си.
Киракис се изправи и застана за миг пред портрета на Мелина.
— Може да се окаже, че си била права през цялото време, matia mou — промълви той тъжно. — Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги. Сега Александър и аз трябва да гледаме към бъдещето.