Александър събираше багаж в голям сак, когато баща му влезе в спалнята.
— Не оставяш ли някой прислужник да свърши тази работа? — попита Киракис привидно непринудено. — В края на краищата им плащам за това.
Александър не вдигна поглед.
— Ще се справя и сам — отвърна той тихо. — В момента предпочитам никой от тях да не ми се мотае наоколо.
— Разбирам — отвърна Киракис бавно. — Скоро ли възнамеряваш да тръгнеш?
— Довечера — отвърна Александър. — Дълго отсъствах от офиса. В Ню Йорк ме чакат маса важни дела, които не мога да пренебрегна само защото…
Остави изречението недовършено.
— … защото майка ти е починала — завърши вместо него Киракис. — Сред подчинените ти няма ли годен да се справи с корпоративните дела в твое отсъствие?
— Има, разбира се, но… — подхвана Александър, ала спря внезапно.
— Тогава къде си се разбързал? — Киракис седна на леглото. — Според мен е по-добре да останеш тук още известно време.
Александър го погледна.
— Това нареждане от председателя на борда ли е? — попита той.
Киракис поклати глава.
— Не, Александър. Молба от баща ти. — Докато говореше, в тона му се долавяше дълбока тъга. Александър понечи да каже нещо, но Киракис вдигна ръка, за да го спре. — Знам какво си мислиш: ти си вече голям и аз нямам право да взимам решения вместо теб. Не използвам правото си на по-вишестоящ, както казват в Щатите. Но независимо колко години ще минат, нашите взаимоотношения остават същите, Александър. Дори когато станеш на осемдесет, аз все още ще бъда твой баща. Чувствата ми към теб никога няма да се променят. През последните няколко години двамата преминахме през много премеждия и съм наясно колко ти е неприятна намесата ми в личните ти дела. Смятам, че е настъпил моментът да се опитаме да загърбим неприятностите и да си оставим време отново да се опознаем взаимно. Ще ми се пак да сме си близки, сине.
Александър се поколеба, преди да заговори.
— Каква полза? — В гласа му се долавяше известна безпомощност. — Да държиш на някого е прекалено болезнено. Правиш подобно емоционално вложение в друго човешко същество и то те напуска — или умира, или те предава. Жени изоставят децата си, съпрузи мамят съпругите си. За какво е всичко това? По-добре да си свободен, да не допуснеш никой никога да се доближи до теб.
— Майка ти не те е изоставила, Александър — подхвана Киракис предпазливо, леко смутен от думите на сина си. — Майка ти почина. Разликата е съществена. Подобно съществувание би било прекалено кухо, не смяташ ли? — продължи Киракис. — Никога да не те е грижа за някого, никога да не допуснеш близо до себе си някой, който би държал на теб.
— По този начин животът определено ще се опрости — отвърна Александър хладно и отново му обърна гръб.
— Но ще отнеме и радостта от дните ти — отбеляза Киракис. — Аз започнах от нищо. Изградих атинската корабоплавателна компания от основи и те уверявам, че задачата никак не беше лесна. Но до ден-днешен съм убеден, че само амбициите ми едва ли щяха да стигнат, за да се закрепя през онези тежки времена. Движеше ме страхът от бедност… и силната ми любов. Докато растях в Пирея, човекът с най-голямо значение за мен на света — майка ми — умря от бавна и мъчителна смърт, защото бяхме бедни, и това остави дълбок отпечатък в душата ми. Кръстих компанията на нейно име. А после се появи майка ти. Без нея, без нейната любов и подкрепа едва ли щях да продължа да се боря толкова дълго, колкото бе необходимо, за да осигуря оцеляването на компанията през онези начални години. И аз скърбя за кончината на майка ти. Въобще не си представям как ще живея без нея. Но не бих заменил прекараните заедно години за нищо на света. Мелина ме правеше силен, помогна ми да се превърна в мъжа, какъвто винаги съм мечтал да бъда. Виждах се през нейните очи. Мерех собствената си стойност чрез нейната любов, чрез вярата й в мен. Преживяхме доста трагедии по съвместния ни път, но бяхме щастливи заедно.
— Дори когато Дамян почина ли? — попита Александър рязко.
Киракис го погледна. Винаги ще удари право в целта, помисли си той.
— Това бе най-трудният ни период. Нямаше да го преживея без нея. Любовта ни правеше по-силни, отколкото ако бяхме сами.
— Никога не съм те смятал за идеалист — отбеляза Александър тихо и продължи да събира багажа си.
— И аз никога не съм се смятал за такъв — увери го Киракис, поглеждайки го изпитателно. Усещаше как расте напрежението у Александър. — Не е нужно човек да е идеалист, за да го е грижа за някого, така да знаеш.