— Стискам палци да се случи — отвърна Ник, стараейки се нервността му да не проличи пред камерите.
Мередит се облегна на рамото му, докато влизаха вътре.
— А аз винаги съм си мислила, че е по-трудно да си от другата страна на микрофона — сподели тя шепнешком. — Отсега нататък ще изпитвам известно съчувствие към жертвите си. Но не знам дали ще проявявам милост.
Ник се засмя.
— Слушай, бейби, някои от холивудските знаменитости може и да изглеждат раздразнени от кръжащите наоколо репортери и фотографи, но повярвай ми — ще бъдат далеч по-разстроени, ако никой от медиите не им обърне внимание — обясни той.
Седяха заедно с останалите номинирани близо до сцената. Журналисти и телевизионни екипи — всичките облечени официално и въоръжени с микрофони и камери — заеха местата си, докато режисьорът, преди да се оттегли при командния си пулт, даваше последни инструкции. Оператори обхождаха с камери публиката. Мередит знаеше от опит какво се стремят да постигнат: искаха да заловят някои от известните личности неподготвени, да дадат на публиката възможност да зърне зад тези обикновено контролирани лица чисто човешките емоции — напрежение, надежда, а понякога и разочарование. Макар Мередит да съзнаваше, че ще получи много повече внимание там, където се намира, тя изпитваше и известна тъга, защото й се искаше да е при колегите си и самата тя да отразява церемонията.
Кинематографист, починал две седмици след номинациите, получи посмъртно „Оскар“. Вдовицата и дъщеря му се качиха на сцената да приемат статуетката и Мередит се замисли за Том Райън. Какво ли му е било на Церемонията през 1954 година, когато се е качил да приеме наградата на съпругата си толкова скоро след смъртта й? Не била минала и година. Какво ли си е мислил, поемайки златната статуетка в ръце — така отчаяно жадувана от Елизабет, — след като бе загубил и съпругата, и сина си заради този филм? Мередит се сети за блестящата златна статуетка на полицата над камината в дома на Райън, до портрета на Елизабет и Дейвид. Изведнъж разбра защо Том Райън бе решил да завещае къщата на Ник: смяташе го за най-близкия човек след смъртта на Дейвид, но не бе само това. Райън познаваше Ник достатъчно добре, за да е сигурен, че Холидей ще изпълни докрай желанията му. Къщата щеше да се запази такава, каквато Райън винаги настояваше да бъде. В имението на семейство Райън годината винаги щеше да си остане 1953. Нищо никога нямаше да се промени.
Лайтмотивът на „Отражения“ — песента „В очите на непознат“ — беше номинирана за най-добра песен. Изпълнителката се появи на сцената и я изпя пред спуснат екран, на който се виждаха чифт тайнствени очи — същите, които се появиха в афишите и рекламите за филма. Ник се наведе към Мередит и сподели тихо:
— Ще спечели. Напоследък каквото и да пуснеш, отвсякъде звучи „В очите на непознат“. — Мередит се усмихна, осъзнала колко му е трудно да прикрива нервността си. Пресегна се, хвана ръката му и леко я стисна. — Той се извърна към нея и продължи: — Де да бях толкова сигурен за другите номинации…
Церемонията клонеше към своя край. Най-после обявиха номинираните за най-добър режисьор. Мередит долови напрежението на Ник, докато повтаряха петимата номинирани и режисираните от тях филми. Докосна ръката му за кураж, докато отваряха плика.
— Победител е Ник Холидей за „Отражения“!
Ник се качи на сцената, пое статуетката и се наведе към микрофона.
— Наистина не съм подготвен за това — обяви той пред публиката, — но искам искрено да благодаря на хората, помогнали да създадем „Отражения“: актьорския състав и снимачния екип, които допринесоха за крайния резултат. Задължен съм и на покойния Том Райън, който ме намери пред портите на „Сентуриън студиос“. Но преди всичко желая да благодаря на Мередит, че ме приема такъв, какъвто съм. Обичам те, бейби!
Погледна към нея и вдигна статуетката високо над главата си.
Върна се на мястото си, сияещ от гордост. Извърна се и я погледна в очите. Останаха загледани един в друг за миг, след което се наведе и я целуна. Нито той, нито тя подозираха, че една телевизионна камера открила ги сред публиката, запечатва този интимен момент помежду им.
Централата на „Киракис корпорейшън“ заемаше модерна, двадесететажна офис сграда в скъпия квартал Колонаки в Атина, близо до Националната банка. Александър отдавна не бе посещавал офисите на баща си. За последен път бе тук в деня, когато отказа висок пост в йерархията на корпорацията. Току-що бе взел научната си степен от Харвард и твърдо бе решил да остане в Щатите. Ню Йорк според него беше най-вълнуващият, най-наелектризираният град в света — неговият тип град. Независимо от възраженията на баща си искаше да се установи там. За жалост баща му така никога и не разбра докрай потребността му да контролира собствения си свят. Ако бе избрал да остане в Гърция, нямаше да постигне независимостта и безспорната власт, с които разполагаше сега в Ню Йорк. Тук той винаги щеше да е „синът на шефа“. Сега, застанал пред сградата на корпорацията на „Леофорос Венизелу“ срещу площад „Клафтомонос“, Александър прецени, че е време да се прибира в Ню Йорк. Изпитваше благодарност за последните няколко седмици; благодарност за шанса да се сближи отново с баща си. Но изведнъж изпита нетърпение да се върне в света на своя бизнес, да надзирава световни преговори и сделки за големи пари.