— Най-добре да престанем да се навиваме — прекъсна я той суховато. — Обичам те, Мередит, но не желая непълноценна връзка. До гуша ми е дошло от това: тъкмо обикнеш някого и един ден той просто си тръгва и не се връща!
Тя го изгледа, сякаш я е зашлевил. Досещаше се, че намеква за смъртта на баща си, и понеже знаеше какво изпитва Ник в този момент, съобрази, че ако остане при него, вероятно нещата никога няма да се променят. Помежду им винаги ще има клин.
— Сега ли тръгваш?
— Няма защо да отлагам.
Тя изправи рамене.
— Няма да съм тук, когато се върнеш.
Той застина на място, но не се обърна.
— Както решиш — отвърна с равен тон.
Мередит не промълви и дума. Отиде до площадката на стълбището и го видя как се отдалечава. Едва когато чу входната врата да се затръшва, заплака.
— Обаждай се. — Кей стоеше на прага на малкия кабинет и я наблюдаваше как опакова личните си вещи в кашон. — Отбивай се да се видим, когато си тук, става ли?
— Непременно — обеща Мередит. — А и ти ще ми се обаждаш, когато си в Ню Йорк, нали?
— Да, разбира се. — Кей свъси вежди, всъщност трудно се сдържаше да не се разплаче. — Едва ли някога обаче ще се озова в Ню Йорк.
Мередит си наложи да се усмихне. Старата й приятелка и довереница определено щеше да й липсва.
— Имаш възможност да отделиш време през отпуските — напомни й тя.
— Да, да… — промълви Кей скептично.
Мередит взе от бюрото снимката на Ник в рамка и я загледа.
— Сигурно е редно да я разкарам — обяви тя, но я постави в кашона.
— Ще боли… Поне известно време — сподели Кей. — Но чуй някой, минал по този път: времето наистина е голям лечител.
— Никога не съм допускала, че историята ни ще приключи по този начин — отрони Мередит тихо, като че на себе си.
— Никой от нас не го вярва, когато се стигне дотам — философстваше Кей. — Всеки път си въобразяваме, че мъжът до нас е завинаги. Но ти… Всяка жена като теб ще си намери нов мъж за нула време.
Мередит поклати глава.
— Не — промълви тя замислено. — Ще трябва да мине много, много време.
Мередит отнасяше куфарите долу, за да ги постави до подредените вече сакове. Спря за момент да огледа всекидневната и се запита дали не е забравила нещо. Още от сутринта компанията за въздушен превоз на багаж взе определени вещи. Беше продала колата си, а наетата под наем щеше да остави на летището. Закри и банковите си сметки, съобщи в пощата за промяна на адреса. Да, всичко е уредено, помисли си тя изненадана. Сякаш се разтрогваше бизнес партньорство. Всичко се свеждаше до това, кое на кого принадлежи.
Прекоси помещението и вдигна поглед към портрета на Елизабет и Дейвид. Щеше й се да го вземе със себе си, но не беше сигурна доколко е редно.
А защо не, внезапно се запита тя. Ник ми го подари — следователно е мой! Поколеба се само за миг. После свали картината от стената и я отнесе до вратата. В никакъв случай няма да посмее да си го поиска обратно, помисли си тя.
Затършува из чантата, за да открие ключовете. Внимателно освободи ключовете за къщата от голямата златна халка и ги остави в адресиран до Ник плик. Последното ми „довиждане“ — помисли си тя.
Независимо от проблемите им, независимо от натрупалата се помежду им горчивина, напускането на тази къща — и на Ник — се оказа болезнено.
Сякаш приключваше с една страница от живота си и започваше нова, без да знае какво точно ще съдържа. Сега, хвърляйки последен поглед към стаята, се запита защо се оказва толкова болезнено да скъса с някого, макар да й е ясно, че е изключено да продължи живота си с него.
Вярно е, мина й през ума. Част от живота й приключи…
Глава 11
Атина, декември, 1981 година
— Колко време ми остава, Перикъл? — попита Константин Киракис, закопчавайки ризата си. — И не ме щади. Изключително важно е да знам, особено сега. Толкова много има да се свърши, и ако разполагам с малко време…
— Шест месеца — отвърна Караманлис мрачно. — Най-много шест месеца. Не е изключено и по-малко. Дори е по-вероятно да е по-малко.
— Даже при цялата ми мобилизация? — Киракис изгледа лекаря изпитателно. — Много е важно. Трябва да си напълно откровен с мен.
Караманлис поклати глава.
— Тези работи не се предсказват. Няма гаранции, става ли дума за рак — отвърна той искрено. — Константин, когато раковите клетки започнат да се разсейват, обикновено го правят по лимфен път. Имат свойството да атакуват първо жизненоважните органи — сърце, дробове, бъбреци, мозък…