Представа нямаше колко дълго е седял в тъмнината, телефонът иззвъня. Отначало не му обърна внимание — остави прислужникът или икономката да отговори. Но звъненето продължи и той сграбчи нервно слушалката.
— Ало?
Чу женски глас:
— Мога ли да разговарям с господин Киракис?
— На телефона.
— Господин Киракис, обажда се сестра Хановер от болница „Мемориал“. — Замълча за миг. — Баща ви почина в единадесет и петдесет и шест тази вечер.
Александър запали лампата върху бюрото и погледна Часовника. Показваше 12:03.
— Господин Киракис?
— Ей сега ще дойда — отвърна той тихо.
Бавно остави слушалката и отново погледна портрета. Баща му беше мъртъв. Когато майка му почина, тя се притесняваше кой ще се грижи за него, когато нея я няма.
Сега вече тя щеше да го стори.
Глава 12
Александър се надяваше да укрие от медиите вестта за смъртта на баща си, докато направи необходимото, за да върне тялото в Гърция, където да го погребе. Искаше да бъде сам, да мине през съответните процедури, необезпокояван от никого. Можеше да разчита поне на десетина души сред подчинените си, които да се погрижат за нещата вместо него, но предпочиташе лично да свърши всичко. Смяташе, че го дължи на баща си.
За жалост журналистите веднага надушиха новината. Тълпи репортери се струпаха пред болницата „Мемориал“. Следващите три дни го следваха неотлъчно: докато минаваше през болезнената процедура да избере ковчег и да уреди формалностите по транспортирането на трупа до летището. Причакваха го пред Олимпик тауър, а в мрачната студена петъчна сутрин, когато се готвеше да отпътува за Атина, го последваха до летище „Кенеди“. Снимаха ковчега, докато го поставяха в частния самолет. Александър ги гледаше със свъсени вежди, неспособен да прикрие гнева си. Обръщаха ли се към него, отказваше всякакви коментари. Ако преди презираше журналистите, сега направо ги ненавиждаше. Нямаха ли елементарно възпитание? Защо не го оставят на мира в този тъжен момент, питаше се той, качвайки се в самолета. Защо превръщаха последното завръщане на баща му в Гърция в сензация? Нима нищо — дори смъртта — не е свято за тях?
Самолетът набра скорост по пистата и започна да се издига във въздуха. Александър отпусна седалката и затвори очи. Чувстваше се изтощен. През последните дни не се спря. Работеше бързо, за да остави всичко в офиса наред и да подготви пренасянето на тленните останки у дома, на острова. Съзнаваше, че няма да е в състояние още дълго да продължи с подобно темпо. Намираше се на ръба на нервно изтощение. Сега, най-сетне на път, откри, че се предава на потребностите на съзнанието и на тялото си. Докато се унасяше, се запита как ще преодолее формалностите на атинското летище. Никак не беше сигурен дали ще съумее да се изправи пред журналистите, без да загуби контрол.
Погребаха Константин Киракис на острова, до Мелина и Дамян. Александър реши да не посещава мемориалната служба в Гръцката ортодоксална църква в Атина — последната почит, отдадена от приятелите и деловите партньори на баща му. Не допусна някой да присъства на погребението на острова. На всички даде ясно да разберат, че сега островът е негово владение и желае да бъде сам там. Не приемаше посетители и в седмицата след погребението не отговаряше на никакви обаждания. Дори прислужниците рядко го виждаха. Всяка сутрин ставаше преди зазоряване и не закусваше. Напускаше вилата, без да съобщава нито къде отива, нито кога ще се върне. Часове наред се разхождаше по плажа или из резервата. Случваше се да язди или да обикаля острова с някой от джиповете на баща си. Чувстваше се неспокоен и не можеше да спи. Хелена изрази загриженост за здравето му, но Александър твърдеше, че е добре.
— Просто имам да премисля доста неща — обясняваше той.
Това беше истината. Не желаеше да остане в Гърция след погребението, но съзнаваше, че е наложително. Чакаше го толкова много работа. Следващата седмица предстоеше четенето на завещанието на баща му в кабинета на атинските му адвокати. Чакаха го документи за подпис, имаше да взема решения. Беше безсмислено да лети до Ню Йорк веднага след погребението и да се появи отново в Гърция след по-малко от две седмици.