В този момент Кент Мейсън отново се появи на прага.
— Напълно съм готов, Мередит — обяви той трескаво, сочейки часовника си. — Десет минути и си на живо!
— Добре!
Мередит стана енергично и махна със замах салфетката от брадичката си, а фризьорката отчаяно се опитваше да прибере няколко непокорни кичура.
Пет минути по-късно записа анонса на предаването с колегата си Коул Ричардс — привлекателен сговорчив мъж около четиридесетте, бивш кореспондент на „Асошиейтед прес“. През следващите десет минути сновеше между кабинета си и бюрото пред камерите, а екипът на предаването постоянно носеше съобщения и бележки. Когато наближи времето за появяване в ефир, секретарката й я придружи до студиото.
— Кого искаш за „Лица от новините“ — принц Чарлз или главатаря на наемниците в Северна Африка? — попита Синди.
— Принц Чарлз, ако успеете да намерите кадри. Той би привлякъл по-голяма публика — отвърна Мередит.
Синди кимна.
— Преди женитбата си бе почти толкова популярен сред жените, колкото и Александър Киракис — подметна тя весело.
Думите на момичето я жегнаха. Защо се тормозеше, че е имало толкова жени в живота му, запита се Мередит. Какво й пука?
Прогони тези мисли от главата си и прегледа излъчените сутрешни новини. Докато се настаняваше пред камерата до Коул Ричардс, се съсредоточи върху едно-единствено нещо — предаването.
Мередит седеше до тоалетката в спалнята и нанасяше блясък върху устните си. Спря, за да разгледа отражението си в огледалото, и се усмихна. Доста труд полагаш за мъж, който не те интересува, скъпа, смъмри се тя. Кое точно у него те кара да вървиш против собствената си природа?
Стана и отиде до дрешника. Поразмисли и избра семпла тъмносиня рокля — елегантна, но не провокираща. Трябва да внимава — не бива да изглежда предизвикателно, когато е с Александър, защото той и без това не се нуждае от особено окуражаване. Облече роклята, обу обувките — черни, с високи токчета — и се върна при тоалетката. Извади кутията с бижута от чекмеджето и взе наниз сиви перли и подходящи обици. Докато ги слагаше, спря за момент. Нещо не беше съвсем наред. Косата! За да подхожда на семплата кройка на роклята, събра косата си на кок на тила и я закрепи с няколко големи фиби. Така е по-добре, прецени тя и се погледна за последен път в огледалото.
Позвъняването на входната врата прекъсна мислите й. Погледна часовника. Точно седем и половина. Пристига на минутата, отчете тя на път към вратата. Беше предложила да се срещнат в ресторанта, но той не прие: „Баща ми ме е учил, че джентълменът взима дамата от дома й.“
Отвори. За пореден път остана поразена колко дяволски привлекателен е Александър. Беше облечен в тъмносин костюм, бяла копринена риза и вратовръзка на светлосиви и черни райета. Непокорен кичур от черната му коса падаше небрежно върху челото, а усмивката му сякаш стигаше чак до невероятните му черни очи.
— Винаги ли си така точен? — попита Мередит непринудено, пропускайки го да влезе в апартамента.
— Почти. Направил съм резервация за осем часа.
— В такъв случай разполагаме с малко време. Искаш ли питие, преди да тръгнем? — попита тя.
— Да, с удоволствие.
Мередит отиде до малкия бар в другия край на стаята.
— Бяло вино?
Той кимна и погледна портрета на Елизабет и сина й. Жената от картината бе невероятно красива. В бялата рокля с дълбоко деколте напомняше на южняшка красавица от времето на американската гражданска война. Детето поразително приличаше на нея; сякаш беше нейно умалено копие. Нещо у жената се стори странно познато на Александър, имаше чувството, че я е виждал.
— Коя е? — попита той.
Мередит му подаде чашата.
— Името й е… било Елизабет Уелдън-Райън. Била е голяма звезда в края на четиридесетте.
Александър се обърна да я погледне.
— Звезда? Филмова звезда?
Мередит кимна.
— Заедно със сина й загинали по време на снимките на последния й филм — обясни тя, припомняйки си Том Райън и разговорите с него.
— Значи детето е нейно?
— Да. Казвал се Дейвид. Бил е четиригодишен, когато е умрял.