— Изглежда ми позната — рече Александър. — Да, определено ми се струва, че я познавам отнякъде.
Мередит поклати глава.
— Съмнявам се. — Бавно отпи от питието. — Мъртва е от тридесет години.
— Тогава сигурно съм гледал някои от филмите й — заключи Александър. — На острова имаме кинозала. Майка ми обожаваше американските филми.
— Възможно е. Или си виждал нейни снимки из Щатите. Все още много се говори за нея.
Александър погледна часовника, сякаш внезапно откъснал се от вцепенението.
— Време е да тръгваме. Тази вечер движението е по-тежко от обичайното.
Мередит кимна.
— Ей сега.
Отиде до спалнята да вземе чантата си.
Когато се върна, той отново стоеше вторачен в портрета.
— Харесаха ли ти розите? — полюбопитства Александър.
Седяха на маса близо до четвъртития басейн в „Четирите сезона“. Големият триетажен ресторант бе пълен до краен предел, а в облицованото с мрамор фоайе посетителите, чакащи да се освободи маса, се възхищаваха на огромната, изрисувана от Пикасо завеса. От прозорците на салона Мередит виждаше светлините на стъклените небостъргачи от другата страна на улицата. Бавно отпиваше от чашата с бяло вино.
— Много са красиви — призна тя предпазливо, — но нали помниш, че се споразумяхме да говорим само делово?
— Разбира се — сговорчиво откликна той. — Просто се опитвам да се държа кавалерски. Една красива жена заслужава красиви рози.
Тя го изгледа изпитателно. Нямаше никакви извинения, никакви двусмислени намеци. Леко се усмихна. Независимо от противоречивите чувства, които събуждаше у нея, тя започваше да усеща с пълна сила забележителния му чар.
— Следя кариерата ти — подметна той.
Погледна го, без да успее да прикрие изненадата си.
— О! — бе единственото, което можа да произнесе.
— Впечатлен съм. Допада ми стилът ти — сподели той усмихнат.
— Благодаря!
От самото начало Мередит бе наясно, че интересът на Александър към нея е по-скоро личен, отколкото професионален. Губиш си времето, помисли си тя наум. Въпреки това нямаше как да не признае, че е най-привлекателният, чаровен и впечатляващ мъж, когото бе срещала. Ала добре знаеше за репутацията му на женкар. Няма да допусне да я омайва! Той иска едно-единствено нещо от жените, напомни си тя. Мъж като Александър Киракис може да те унищожи.
Въпреки всичките си резерви обаче се чувстваше спокойно в неговата компания и вечерта страхотно й допадна. Обсъдиха интервюто. Той я разпитваше за работата й и изглеждаше истински заинтригуван от отговорите й, развесели я със забавни случки от пътуванията си, разказа й за някои причудливи обичаи по света, за разни кулинарни куриози, на които се бе натъквал. Държеше се, сякаш в помещението нямаше друг, освен нея. Колкото и да се ласкаеше от подобно поведение, Мередит изпитваше и известно смущение. Искаше да се покаже като завършен професионалист, но той никак не я улесняваше. Наблюдаваше я и й се усмихваше точно както в „Залата на дъгите“. Почти не бе докоснал хрупкавата патица с праскови в чинията си и въобще не си даваше труда да прикрие възхищението си от нея. Заинтригуван е, това е всичко, реши Мередит. Просто съм жена, която не си пада по него.
Излязоха от ресторанта и той предложи да изпият по още едно питие някъде.
— Знам място, където ще поговорим на спокойствие и ще се отпуснем, докато пием най-хубавото вино в Манхатън.
— И къде е това? — попита тя.
Очите му се впиха в нейните.
— В Олимпик тауър.
Когато влязоха, апартаментът беше тъмен.
— Прислугата се е оттеглила за нощта — сякаш прочел мислите й, обясни Александър, поемайки палтото на Мередит. Докато той събличаше връхната си дреха, тя влезе в притъмнената всекидневна. Оказа се точно каквато си я представяше: елегантна, подчертано модерна и в определено мъжки стил. Като се започне от тапицираните с черна кожа диван и кресла до гълъбовия мокет, масичките от стъкло и хром, великолепните огледала, които отразяваха величието на Манхатън нощем, помещението бе точно такова, каквото можеше да се очаква при Александър Киракис: разкош и загатната мощ. От прозорците Манхатън блещукаше като отворена кутия с бижута, а светлините се простираха докъдето поглед стига. Същата гледка се отразяваше в огромните огледала на стената отсреща и създаваше чувството, че са заобиколени от проблясващи диаманти. Усети присъствието на Александър, когато застана зад гърба й.