Изхлипа, готов да заплаче за пръв път от години насам.
Беше готов да заплаче за себе си, но и за майка си.
Саутхамптън
През нощта Мередит се събуди и установи, че е сама в леглото. Седна и се огледа за Александър, но той не беше в спалнята. Отметна косата от лицето си и посегна към робата. Откакто се върнаха от Европа, той не е на себе си, помисли си тя, докато обличаше зелената роба и завързваше колана. Беше замислен, неспокоен и трудно се съсредоточаваше. Часове наред разглеждаше старите фотографии, взираше се в лицето на Елизабет Райън, сякаш се опитваше да проникне в душата й. Слушаше записите на Мередит с Том Райън. Безброй пъти препрочете всички изрезки, всички статии в списанията — наизусти всяка дума. Многократно сподели с Мередит, че се чувства като в ад; вече не знаеше кой е всъщност.
Слезе боса по стълбите и се огледа. Не го видя. Зърна тясна ивица светлина изпод вратата на прожекционната зала. Бавно отвори вратата. Александър се бе отпуснал в креслото, заровил лице в ръцете си. Филмът беше свършил и лентата се удряше бясно в прожекционния апарат; това бе единственият шум в помещението. Острата бяла светлина на екрана придаваше призрачен вид на стаята. Мередит погледна големите метални кутии за филмова лента на пода до краката на Александър. Без съмнение отново бе гледал филмите на Елизабет. Запали лампата и прекоси помещението, за да изключи прожекционния апарат. Пресегна се и нежно докосна Александър по рамото.
— Два след полунощ е, скъпи — промълви тя тихо. — Не е ли време да си лягаш?
Не я погледна, само поклати глава.
— Не мога да спя — призна той уморено.
Тя кимна към апарата.
— Наистина ли смяташ, че това ще ти помогне?
— Представа нямам. Знам само, че трябва да опитам… Да се опитам да помогна на нея и на себе си. — Бавно вдигна глава. — Аз не мога да си спомня, а тя не може да забрави.
Мередит коленичи на килима пред него.
— Вероятно лекар би могъл да помогне — предложи тя.
— За психиатър ли говориш? — попита той с упрек в гласа.
Тя кимна.
— Мередит, не ми трябва психиатър — настоя той. — Нужно ми е единствено да възстановя паметта си.
— Не говоря да те подлагаме на дълги анализи. Хрумна ми, че хипнозата…
Той енергично поклати глава.
— Ако и когато паметта ми се възвърне, ще трябва да стане от само себе си — заяви той непреклонно.
Тя се отказа, защото разбираше колко е безсмислено да настоява. Той сам трябваше да вземе това решение.
— Постоянно гледам тези стари филми — подхвана той — и се опитвам да си представя каква ли е била тя, преди това да се случи. Странно е да видиш майка си на екрана и същевременно да я усещаш като напълно непозната.
— Нужно е да мине известно време — предположи Мередит. — Не си си спомнял нищо цели тридесет години. Изключено е да стане за една вечер. Усмихна й се тъжно.
— Била е невероятна жена, нали?
— Мнозина я смятат за бляскава актриса — подкрепи го Мередит.
— Не само умението й да играе я е превърнало в звезда — продължи той бавно. — Когато я гледам на екрана, долавям особена жизненост, вълнение… Сякаш вътре в нея лумти огън.
Мередит се усмихна.
— Том казваше, че когато заставала пред камерите, не играела просто ролята, а заживявала друг живот, превръщала се в друг човек.
— Има широк диапазон на изразяване. Излъчва осезаема сила, която те завладява, докато я гледаш. Ще ми се да можех да си я спомня. Ще ми се да знаех каква всъщност е била Елизабет Райън.
— Том твърдеше, че за нея синът й бил всичко — сети се Мередит. — Гледала на ролята си на майка като на най-важната в живота й. Оттеглила се от сцената за известно време, защото не желаела да се разделя с теб.
— Иронично е, не намираш ли? — изсумтя Александър със свъсени вежди. — След като се е оттеглила, приела само една роля и тя именно ни е разделила завинаги.
— Не завинаги — поправи го Мередит нежно. — Нали отново я откри?
Той се пресегна и я докосна по косата.
— Да, но ще го осъзнае ли някога? Ще разбере ли, че не съм мъртъв? Ще се върне ли в действителността, за да разбере кой съм?
Мередит го погали по бузата. Заради него искаше да вярва, че ще се случи.
Цюрих
Сам в просторния си кабинет с изглед към езерото, Юлиус Хауптман седеше зад бюрото и препрочиташе докладите, получени сутринта. В ъгъла на устните му се появи тънка усмивка. „Киракис корпорейшън“ изпитваше сериозни затруднения, заключи той с огромно задоволство. Корпоративният гигант, известен вече като „Империята на Александър“ започваше да се руши. Беше въпрос на време да се срине и така да се стигне до крайния разгром на Александър Киракис. Очертаваха се реални възможности корпорацията да бъде превзета. Скоро той и консорциумът ще направят нужната крачка — ще поискат да им бъдат върнати заемите. Вероятно Киракис вече е уведомен. Съвсем скоро Александър Киракис и неговата империя ще бъдат унищожени.
Глава 28
Дювил
Дювил, шикозният курорт на нормандския бряг, е изключително привлекателен и през юни, и през юли, и през август, и през септември, но именно през август населението му нараства на шестдесет хиляди — дванадесет пъти повече от броя на постоянните му жители. Никъде по света градче с неговите размери не може да се похвали през август с повече богати обитатели на квадратен метър. Знаменитости от цял свят напускаха яхти, вили, имения и островите си, за да се включат в сезонното оживление в Дювил: феномен, който привличаше два типа хора — онези, които обожават конните надбягвания, и любителите на полото. Богати и влиятелни мъже и жени от цял свят се струпваха в анклава на северното френско крайбрежие за едно и също: бързи коне, бързо спечелени пари и впуснали се в бурен живот тълпи.
Откакто се ожениха, Мередит ходеше всяка година с Александър в Дювил и вече бе напълно наясно как се сключват делови сделки до яслите на конете или до игрището за поло. Винаги когато времето им позволяваше, двамата посещаваха разпродажбите на коне; приличаха се на горещото слънце до басейна на хотел „Роял“ и обядваха в „Льо бар Солей“ или „Сиро“, а вечер се смесваха с някои от най-прочутите хора от световния светски елит в бляскавите салони на казиното. Беше забелязала — многократно, — че през август името на всеки по-известен моден дизайнер присъства в Дювил не само по витрините на бутиците из главната търговска улица, но и върху гърбовете на елегантните дами по трибуните, в казиното и по крайбрежния булевард. Правилата за обличане в Дювил, прецени тя, са съвършено прости: памучни и ленени тъкани през деня и скъпи и открояващи се бижута вечер.
Сега, в апартамента им в хотел „Норманди“, Мередит лежеше върху леглото с копринена нощница и слушаше шума от течащата вода, докато Александър си взимаше душ. Тревожеше се за него. Откакто напуснаха Ню Йорк, беше в особено настроение. Неволно свъси вежди. Страшно се бе променил, след като видя Елизабет. В деловите си отношения винаги бе настъпателен и непреклонен, но сега бе направо безскрупулен. На игрището за поло винаги бе опасен противник, но сега играеше, сякаш участва във война. Беше забелязала и някои малки промени в поведението му в спалнята. В секса се появи непозната настойчивост — напрегнатост, която я плашеше от време на време. Сякаш изпитваше потребност — по-силна от обикновено — да се докаже като бизнесмен, атлет и дори като мъж.
Той излезе от банята, увил голяма синя кърпа около кръста, а гъстата му черна коса се спускаше на мокри кичури покрай лицето. Застана пред огледалото да се среши, а Мередит седна на леглото и обгърна колене с ръце. Гледаше го замислено. Беше необичайно мълчалив по време на вечерята и в последния момент промени решението си да идат в казиното. Изглеждаше уморен.