— И той повярва ли?
Тя кимна.
— По-скоро се питаше защо не съм се отказала по-рано — обясни тя. — Просто споделих, че всичко води до задънена улица.
Той я целуна леко по устните.
— Баща ми… Биологичният ми баща Том Райън се е постарал да защити Елизабет от нежелани контакти с медиите. Сигурно би искал и аз да продължа да я защитавам. Дължа й го. Длъжен съм и пред двамата да я браня до края на дните й — изрече той, загледан в огъня. — Ако се разчуе, тя няма къде да се скрие. Ще се случи това, от което Том Райън се е страхувал най-много: ще я обявят за малоумна. Няма да го допусна.
— И аз си мислех, че не би го позволил — увери го тя и го погледна в очите. — Сигурна бях, че ще разбереш защо е постъпил така.
Погледна я с нарастващ интерес.
— Що за човек беше той? — попита Александър внезапно.
— Добър, но истински самотник. Издигаше емоционална бариера около себе си. Не знам дали искаше да изключи външния свят, или просто се опитваше да задуши болката. Беше твърд като скала, но подозирам, че е било само фасада. Всъщност бе човек с дълбока чувствителност. С всеки изминал ден умираше по една частица от него. Сега, като погледна назад, смятам, че през всичките тези години единственото, което го е крепяло да живее, е било отговорността му към Елизабет, потребността да я защитава на всяка цена.
— Вероятно я е обичал много — предположи Александър, отново загледан в пламъците.
— Обичаше и двама ви — уточни Мередит. — Никога обаче не забравяй колко много са те обичали Константин и Мелина Киракис. Сякаш си бил тяхна плът и кръв. И каквото и да говорим, осигурили са ти прекрасен живот.
Александър поклати глава.
— Живот, изграден върху лъжи — процеди той с горчивина.
— Живот, изграден върху любов — поправи го Мередит, твърдо решила да го накара да разбере, че не всичко е било напразно. Съзнаваше колко важно е за Александър да им прости. Бяха постъпили така с него само защото отчаяно са искали дете, а после са го обичали толкова много. — Сгрешили са. Но и двамата са били смъртни, независимо от мощта си, били са като всички нас. Искали са дете, а не са могли да го имат, след като Дамян е починал.
— Дамян — повтори Александър. — Смъртта на Дамян е предопределила моята съдба.
— Знаеш ли, скъпи, бил си много по-щастлив от редица други деца — обърна му тя внимание. — Виж колко деца нямат дом, никой никога не ги е обичал. А ти имаш двама бащи и две майки — обичали са те и са искали да ти предоставят целия свят. Дали са ти целия свят. Имаш Том и Елизабет Райън — те са те родили и са хранили големи мечти за теб; имаш Константин и Мелина, които са те приели като свое дете, обичали са ти оставили империя, както и огромна любов.
Той се усмихна уморено. Излегна се на килима и я прегърна силно. Тя се сгуши в него и зарови лице в гърдите му, заслушана в ударите на сърцето му. Ще преминем през това, помисли си. Непременно ще успеем. Трябва да успеем.
Слизайки от паркираната пред Олимпик тауър лимузина, Мередит вдигна ръка — вятърът блъскаше косата в лицето й. Погледна малкия платинен часовник с диаманти, който Александър й бе подарил за рождения й ден през юни. Девет часа. Изпитваше изтощителна умора и се радваше, че денят най-после свърши. Не се чувстваше особено добре, но го отдаваше на многото работни. Часове, съчетани с напрежението, на което тя и Александър бяха подложени през последните няколко месеца, беше по-уморена от обикновено и загуби апетит. Започна и да й се гади, но не се консултира с лекаря си, защото смяташе, че става въпрос само за стрес. Дано нещата се успокоят, дано се разбере каква е причината за нещастията, които сполетяха корпорацията, дано и Александър най-после приеме миналото си такова, каквото е! Тогава ще заминем за известно време, помисли си тя, крачейки през фоайето към асансьорите. Защо да не се покрием за малко, както през медения ни месец? Ще пообиколим с яхтата Средиземно море или просто ще поживеем на острова. И на двамата ще ни се отрази добре.
През последните шест месеца Александър бе посетил Елизабет няколко пъти и бе разговарял с доктор Гудрон, който продължаваше да твърди, че съпругът й само си губи времето.
Мередит знаеше отлично колко е безсилна да разубеди Александър по този въпрос. Затова запази мълчание.
Качи се в асансьора. Следващата седмица щяха да отлетят за Западния бряг до имението на семейство Райън. Не бе сигурна с какво точно щеше да помогне това посещение, но той настояваше, че ако види къщата — неговия дом през първите четири години от живота му, нещо в паметта му може да превключи. Молеше се той да има готовност да се справи с всички спомени, които евентуално биха се отприщили, или с вероятността да не си спомни нищо. В края на краищата независимо от многобройните посещения при Елизабет нямаше напредък. Сега Александър поне разбираше от къде идва усещането му, че е бил предаден. Като четиригодишен, заклещен и изплашен в кладенеца, първичният му инстинкт го бе тласнал да вика единствения човек, който винаги го е защитавал — майка си. И понеже е бил твърде малък, не е разбрал, че независимо от силното й желание тя не е могла да стигне до него. Съзнанието му бе обсебено от мисълта, че майка му е извършила предателство: въпреки че той я е обичал, тя го е изоставила, и то в момент, когато най-много сее нуждаел от нея. Това обясняваше безуспешните му връзки с жените, анализираше Мередит. Представи си всички жени, с които се бе появявал в клюкарските колони. Всичките бяха смугли и чернокоси като Елизабет. Подсъзнателно ги е избирал заради приликата им с нея, а после се бе отнасял лошо с тях, наказвал ги бе заради онова, което е смятал като нейно предателство.
Лос Анжелис
Мередит спря пред вратата на къщата в стил Тюдор и погледна Александър въпросително.
— Сигурен ли си, че искаш да го направим?
Той кимна.
— Миналото ми е тук — отвърна той, загледан в сградата. — Ако нещо вътре ми върне дори един-единствен спомен, ще бъде първата крачка.
Мередит се поколеба само за миг, после бръкна в джоба на палтото, извади ключа и отвори вратата. Бутна я и влезе. Александър я следваше по петите.
— Невероятно! — промълви тя и се огледа. — Оставили са я непокътната от времето на Том Райън. Всичко е така, както беше, когато той живееше тук.
Александър кимна, но нищо не каза. Мина край нея и започна да наднича по стаите, взираше се в предметите, сякаш някой щеше да му навее спомен от детството. Тя го последва. Обиколиха гостната, всекидневната, трапезарията и кухнята. Чакаше го да реагира, да си спомни нещо, но той мълчеше. Влязоха в кабинета на Том Райън. По библиотеката все още стояха снимки в рамка. Негови снимки, на съпругата му и сина им. Александър взе една и я разгледа внимателно.
— Майка ми и аз — отбеляза той замислено.
Мередит кимна.
— Веднъж Том спомена, че е правена точно преди тримата да заминете за Европа — обясни тя тихо.
Той се усмихна.
— Вероятно сме били много щастливи по онова време.
— Вероятно — съгласи се Мередит и преплете ръка с неговата.
Той взе блестящата златна статуетка от полицата и дълго я разглежда.
— Тя май никога не е разбрала, че най-после е получила „Оскар“, нали? — попита той.
Мередит поклати глава.
— Била е в клиниката, когато са раздавали наградите — отвърна тя и нежно го погали по ръката.
Усмивката на Александър беше тъжна.
— Толкова силно се е стремяла към нея, а така и никога не е разбрала, че е постигнала целта си. — Направи пауза. — Висока цена е заплатила за тази чест. Кара те да спреш и да се замислиш колко важен е всъщност успехът.
Мередит го погледна.
— Ако бе имала избор, щяла е да запази сина си.
Той я прегърна.
— Ще ми се да стигна до нея, да й кажа, че съм жив — сподели той с копнеж.
— Възможно е някой ден да успееш — каза Мередит оптимистично.
Моля се и за двама ви това да стане, довърши тя наум.
Качиха се горе и разгледаха стаите. Будоарът на Елизабет беше точно какъвто го помнеше Мередит; дори розовият копринен пеньоар бе метнат върху един от столовете. Винаги бе смятала тази стая за най-красивата в къщата: бежови тонове, дебели килими и изящни мебели, тапицирани с брокат. Имаше и дълга тоалетна масичка, като онези в студията, но несравнимо по-елегантна, гардероб от кедър и прозорци от пода до тавана с изглед към задната морава до къщата. На стената висяха снимки в рамки — предимно на съпруга и детето й. Александър ги разглежда дълго. Особено го привлече една — Дейвид Райън седеше на моравата пред къщата и си играеше с кутре.