— Скъфи — произнесе внезапно той.
Мередит го погледна.
— Какво?
— Името на кученцето е Скъфи — обясни той бавно. — Намерих го на плажа. Беше толкова отдавна. Бяхме ходили на пикник. Мама и аз вървяхме по пясъка и намерихме това кутре. — Усмихна се. — По-скоро кутрето ме намери. — Обърна се и погледна Мередит смаяно. — Спомних си! — възкликна той. — Спомних си пикника и кутрето от плажа!
Мередит се усмихна и кимна.
— Добро начало — окуражи го тя.
— Искам да видя на Дейвид… моята стара спалня — настоя Александър.
— Добре — съгласи се тя колебливо.
— Имаш ключ, нали?
Мередит кимна.
— Насам. Странно — отбеляза тя, хвърляйки последен поглед към стаята на Елизабет, — помещението е било затворено толкова дълго, а изглежда непокътнато… Сякаш Том, съпругата му и детето им продължават да живеят тук.
Тръгнаха към вратата и тогава едно от шишенцата с парфюм върху тоалетната масичка на Елизабет — недокосвано от десетилетия — се пръсна.
Мередит спря пред спалнята на Дейвид. Държеше ключа в ръка и погледна въпросително Александър.
— Да изчакаме ли до утре? — попита тя. — Да не се окаже прекалено много за един ден…
Александър поклати глава.
— Стигнахме дотук — отвърна той. — Връщане назад няма.
Макар и неохотно, тя пъхна ключа в бравата и го завъртя. Влязоха и тя запали лампата.
Александър застана пред нея и се огледа. Лицето му бе пребледняло. Стаята, недокосвана от близо тридесет и пет години, беше прашна и миришеше на застояло, но също създаваше у него странното чувство за нещо познато. Не бе само защото миналото му е свързано с тази стая; той буквално помнеше тази стая и предметите в нея. Беше я виждал на части в сънищата си, в неочаквани моменти имаше проблясъци на паметта, но винаги изчезваха, преди да успее да ги осмисли. В стаята бяха тайните от първите четири години на живота му.
Седна на леглото и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по меката синя постелка. Плюшеното мече върху леглото, ръкавицата за бейзбол, която и сега изглеждаше нова, защото никога не бе използвана, играчките в големия скрин, детските дрешки в дрешника — всичко му бе познато по един призрачен начин. Всичко беше част от едно минало, което той не успяваше да си спомни.
Цюрих
Хер Хауптман беше любопитен. Защо инспекторът от Интерпол желае да го види? Беше доста зает и не разполагаше с много свободно време, но реши все пак да се срещне с инспектор Десан.
— Не се сещам за никаква причина, поради която да настоявате да ме видите, инспекторе — подхвана той бавно. — Бихте ли ми обяснили?
Десан се усмихна; топла, дружелюбна усмивка, като към най-добър приятел.
— В течение сте, естествено, относно сериозните финансови проблеми на „Киракис корпорейшън“, нали? — попита той.
— Разбира се, но не допусках, че Интерпол се интересува от подобни неща — обяви Хауптман и събра пръсти.
— При нормални обстоятелства, хер Хауптман, Интерпол не би се намесила — призна Десан. — Но има редица злополуки — донякъде будещи подозрения, — свързани с хора, които по един или друг начин са обвързани с „Киракис корпорейшън“. Знаете вече за това, нали?
— Ако трябва да съм напълно честен, не се интересувам от такива неща — увери го швейцарският банкер.
Десан се ухили.
— О, стига, хер Хауптман — непринудено подметна той. — Човек с вашето положение…
— Точно това имам предвид. Човек с моето положение не се интересува от подобни неща… Поне не професионално… — Хауптман не довърши.
— Та нали именно вие основно финансирате „Киракис корпорейшън“? — попита Десан дружелюбно.
— Това е поверителна информация — обърна му внимание Хауптман.
— Да, така е — съгласи се Десан. — Но е добре известно, че банкерите се вълнуват, когато недоброжелателна гласност заплашва устойчивостта на техните вложения. Какво ще кажете?
— Да, естествено. „Киракис корпорейшън“ обаче е солидна, и то от години — настоя Хауптман. — Документите им са безупречни. Консорциумът, който се състои от основните банкери на конгломерата…
— Сред които сте и вие — подметна услужливо Десан.
Хауптман поклати глава.
— Не. В това отношение грешите.
— Не съм убеден — парира го Десан спокойно. — Източниците ми, ако мога така да се изразя, са благонадеждни.
Банкерът се поколеба за миг.
— Професионални причини налагат да държа участието си в консорциума под секрет — уточни той твърде неохотно. — Бордът реши да откаже офертата на хер Киракис да участва в разширяването на корпорацията му, затова вложих лични средства. Ако го бях признал, щеше да доведе до сблъсък на интереси.
— Разбирам. — Десан се облегна и извади лулата си. Вдигна я. — Не възразявате, нали?
Хауптман поклати глава.
— Не, разбира се.
Десан запали лулата и дръпна няколко пъти замислено. Из въздуха плъзна сладникав аромат.
— Имам една теория — започна той, внимателно подбирайки думите. — Смятам, хер Хауптман, че някой силно желае да изхвърли Александър Киракис от бизнеса.
— Това е абсурд! — моментално реагира Хауптман. — Киракис извършва мултимилиардни доларови операции. Трудно е да си представи човек, че компанията има сериозни проблеми.
— Нима? — Десан го изгледа странно. — Тогава защо се опитвате да убедите колегите си банкери да поискат от Киракис да си върне заемите?
Глава 29
Мередит стъпи на платформата, но се наложи да се хване за стол, за да запази равновесие. Докато пресичаше студиото, където се снимаше „Манхатънски наблюдател“, изпита лек световъртеж. Седна пред камерите. Смъмри се мислено, че сутринта не закуси. След записа ще си взема сандвич и плодов сок, за да имам сили до обяд, обеща си тя. Заедно с Кейси щяха да отидат до италианския ресторант. И непременно трябва да говори с Харв за ваканцията. Александър щеше да се вбеси, ако разбере, че още дори не е повдигнала въпроса пред продуцента си. Вдигна поглед към техника, който нагласяваше осветлението. Поради някаква странна причина то й се стори прекалено ярко и горещо. Непоносимо горещо. Чувстваше се отпаднала, но твърдо бе решила да направи записа.
— Защо не си сложиш грим, Мередит — провикна се режисьорът иззад камерата. — От тук ми изглеждаш като анемична.
Тя се насили да се усмихне.
— Чувствам се анемична.
— Добре ли си? — попита той загрижено.
— Ще оцелея, но ми се ще записът да свърши по-скоро — увери го тя и погледна бележките пред себе си.
— Добре. Хайде да го проиграем поне веднъж, за да сме сигурни — предложи той.
— Чудесно. — Мередит погледна към камерата и се усмихна. — Добър вечер! Аз съм Мередит Кортни. Вие сте с „Манхатънски наблюдател“. Гостът тази вечер е човек… мъж, който… — Спря, защото не си спомняше името на госта си. Опита отново, но обърка текста. — Извинявай, Дейв… Не знам какъв е проблемът… — Погледна към бележките си. Думите се размазаха пред очите й.
— Хайде да направим пауза — извика режисьорът към екипа. — Мередит, най-добре днес да се откажем от записа.
— Не, Дейв. Нищо ми няма — енергично поклати глава тя. — Искам само да пийна малко вода. Тук е толкова горещо…
Изправи се, залитна и припадна.
— Кога беше последната ви менструация, госпожо Киракис? — попита доктор Холанд, докато старателно разглеждаше медицинския картон.