Мередит мълчеше. Не си спомняше. Толкова неща се случиха през последните месеци.
— Не съм сигурна — призна тя. — Важно ли е?
— Да — отвърна той и отбеляза нещо в картона. — Редовно ли взимате хапчетата си против забременяване?
— Не — отговори тя и се загърна по-плътно в бялата престилка, с която бе наметната за прегледа. Усети как студени тръпки пробягваха по тялото й. — Спрях да ги гълтам преди няколко месеца.
— Тогава обяснението е ясно.
Отново отбеляза нещо в картона.
— Какво е? — запита Мередит разтревожена.
— Симптомите — припадането, повдигането, изтощението — да не говорим, че малко сте напълняла… — Погледна я усмихнат. — Бременна сте, госпожо Киракис.
Лозана
Александър бе посетил многократно клиниката в Лозана, но така и не забеляза пищната обстановка. Сега, по време на разходката с крачещата апатично по моравата Елизабет, той установи, че мястото въобще не правеше впечатление на болница, а още по-малко — на най-добрата психиатрична клиника в Европа. Почти можеше да се нарече изискано; напомняше му на хотела в Дубровник, където веднъж бе отсядал.
При нито едно от посещенията му досега Елизабет не бе проговорила, нито бе дала знак, че осъзнава присъствието му, ала Александър упорито отказваше да се предаде. Някога, закле се той, ще намери начин да разчупи бариерата, която я отделя от света. Трябва да я провокира да осъзнае кой е той, че още е жив и се е върнал при нея. Сега, докато се разхождаха под ръка, той водеше дълъг разговор с Елизабет; по-точно говореше й, сякаш тя го чуваше и следеше мисълта му. Ако има и най-малка вероятност тя да съобразява, че той е до нея, че го чува, тогава ще продължи с опитите. Съвсем точно си даваше сметка, че отдавна миналите събития в Йоанина са извън неговия контрол, а и той самият е тяхна жертва, но не го напускаше чувството за отговорност пред нея заради сегашното й състояние. Погледна я замислено и се опита да си представи какво ли изпитва.
— Как са могли да ти сторят това? — попита той на глас.
Бяха стигнали до брега на езерото. Ято патици плуваха лениво, а ярката слънчева светлина се отразяваше в гладката повърхност на водата като милиони скъпоценни камъчета. Александър погледна лицето на майка си, взря се в големите тъжни очи. Търсеше най-малък знак да му подскаже какво става в съзнанието й, ала не откри нищо — лицето й беше безизразно. Копнееше да си припомни каква е била преди злополуката, преди да ги разделят един от друг. Копнееше да си припомни нещо за близостта между тях. Сигурно е била добра майка, помисли си той тъжно.
Усети, че тя започва да се уморява, и я отведе до пейката под сянката на голяма върба. Елизабет седеше до него и мълчаливо се взираше в далечината. Хвана я за ръка и се опита да й говори, но се почувства леко обезкуражен. До нея изглежда не стигаше нищо.
Зърна туфа диви цветя и се сети няколко думи от записите с Том Райън: „В парка синът ни често береше цветя за майка си — бе казал Том на Мередит. — Обикновено това бяха бурени, но Лиз се отнасяше към тях като към най-изящни рози. Подреждаше ги в кристални вази и сменяше водата им, докато съвсем увехнат.“ Александър стана. Откъсна няколко стръка и ги подаде на Елизабет.
— Това е за теб, мамо — промълви той нежно. — Надявам се да ти харесат.
Постави ги в ръката й и сви пръстите й около стеблата.
В нейното съзнание пробяга образ — дете й поднася глухарчета, — но в следващия миг изчезна. Една-единствена сълза се появи в крайчето на окото й и се стече по бузата, но Александър не я забеляза. Почувствал се победен от липсата на реакция, той отново седна до нея и покри лице с ръце. Трябваше да събере сили да продължи. Поклати глава.
— Мамо — промълви той така тихо, че почти не се чуваше, — какво е необходимо? Какво да направя, за да стигна до теб? Как да те накарам да ме чуеш?
За пръв път се чувстваше на ръба на психически срив.
Неочаквано нещо го докосна леко по главата. Сепна се и извърна глава. Елизабет бе протегнала ръка и нежно докосваше косата му. Гледаше го, но очите й все още бяха пусти, сякаш не го виждаше. Не проговори, но все пак това бе начало. Александър я хвана за ръката.
— Мамо! — прошепна той.
Точно тогава видя сълзата. Протегна ръце и прегърна Елизабет силно.
— Все пак ме чу! — промълви той, едва поемайки си въздух. — Все пак ме позна! Вече знаеш, че съм се върнал.
— В бъдеще — подхвана доктор Гудрон — ще съм ви благодарен, ако съгласувате с мен намеренията си да извеждате Елизабет от стаята й.
Александър крачеше напред-назад из кабинета на психиатъра като животно в клетка.
— Не вярвам на ушите си! — заяви той с равен тон, за да прикрие гнева и раздразнението си. — Не сте чул и думичка от онова, което ви казах!
— Напротив — възрази Гудрон. — Разбирам вълнението ви при този нов развой на събитията. Но аз съм не само лекар, а и реалист. Грижа се за госпожа Райън от тридесет и четири години. Определено я познавам по-добре, отколкото вие някога ще я опознаете.
Александър се обърна с лице към него. Черните му очи искряха.
— Какво точно значи това? — настойчиво попита той.
— Значи, мосю, че ако очаквате чудо, ще бъдете разочарован — отвърна доктор Гудрон. — Засега едва ли е разумно да се говори за пробив.
— Но тя ме позна! Разбра, че съм там!
В тона на Александър се долавяше трескаво напрежение.
— Нека се опитам да ви обясня — предложи доктор Гудрон търпеливо. — Дълги години мадам Райън е изолирана от външния свят. В някои случаи като нейния въобще не сме сигурни колко от действителността стига до болното й съзнание. Възможно е и нищо да не стига. Но е възможно и всичко да достига, ала тя да предпочита да не показва. Не може да се каже със сигурност каквото и да било.
Събра длани, а върху лицето му се изписа замислено изражение.
— Но цветята… Защо те да не са предизвикали… — започна Александър.
— Да, възможно е. — Лекарят замълча. — В психиатрията винаги има възможности.
— Опитвате се да ми кажете, че това е нищо, просто… щастлива случайност? — попита Александър със съмнение.
— Не знам. Но се опитвам да ви кажа, че онова, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори. Не за пръв път пациент като госпожа Райън реагира при изолиран инцидент, а после — никога повече — добави доктор Гудрон тихо.
Александър застана до прозореца и се загледа към езерото, където бе седял с майка си само преди час.
— Странно, но единственият пробив през всичките тези години стана именно когато аз бях с нея — отбеляза той бавно, внимателно подбирайки думите си.
Доктор Гудрон го погледна.
— Проявявате огромно търпение — обясни той. — Изненадан съм, че човек като вас е така заинтересован от жена като госпожа Райън, която на практика ви е непозната.
Александър се усмихна.
— Човек като мен — повтори той кисело. — Колко пъти съм чувал тази фраза…
— Исках да кажа… — подхвана лекарят, леко смутен.
— Няма значение. — Александър махна небрежно с ръка. — Свикнал съм.
— Но моля ви да разберете — доктор Гудрон говореше тихо и премерено, — съзнанието е сложен механизъм. При травма, която намира за непоносима, то се защитава по различни начини: понякога изключва само неприятния спомен, понякога се оттегля напълно и се изключва от външния свят. Не може да се стигне до него, ако е решило да се съпротивлява. В случая с госпожа Райън скъсването е било тотално. След като съм се грижил толкова дълго за нея, вече съм убеден, че в момента едно-единствено нещо би й помогнало. А не е изключено дори и то да не свърши работа. Но за жалост никога няма да се случи.
— Какво е? — попита Александър, все така загледан в езерото.
— Възкръсването на мъртвото й дете — обяви лекарят тъжно и пое дълбоко дъх.
— А ако синът й е още жив? — попита Александър предпазливо.
Доктор Гудрон го погледна смаяно, понеже се усъмни дали го е разбрал правилно.