— Сега вече знаеш истината. Знаеш, че майка ти — биологичната ти майка — е жива. Знаеш, че Константин Киракис се е опитал да поправи грешката си, че двамата с Мелина са искали да ти кажат всичко — напомни му Мередит.
Той вдигна поглед. Целият трепереше от гняв.
— Но аз не знам кой съм! — провикна се той. — Дейвид Райън ли съм или Александър Киракис?
Тя помълча известно време. Накрая подхвана:
— В известен смисъл Дейвид Райън е умрял в Йоанина. Дейвид е умрял и се е преродил в Александър — нова идентичност и нов живот. Ти си станал човекът Александър. Не можеш да се върнеш, дори да искаш. Остава ти единствено да вървиш напред. Ти си Александър Киракис от деня, когато са те намерили в пещерата през 1953 година. Лист хартия не е в състояние да го промени. Налага се да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш живота си. За да го постигнеш, трябва да намериш сили да простиш на Константин и Мелина. Все още дълбоко държиш на тях. Виждам го, дори ти да не го осъзнаваш. Прости им и остави болката зад гърба си.
Той се усмихна уморено и я взе в прегръдките си.
— Какво щях да правя без теб? — промълви той.
— Нямам никакво намерение да ти дам възможност да разбереш — отвърна тя делово. — Да се връщаме в къщата. Ще направя горещо какао. Започва да става студено.
— В момента ураганът Сибила е приблизително на сто и петдесет километра южно от нос Хатерас, Северна Каролина — съобщи безизразният глас на метеоролога по радиото. — Очаква се да премине през източната част на Северна Каролина, от там да се придвижи на североизток и да засегне Вирджиния, Мериленд, Делауер и Ню Джърси. Ефектът от урагана ще се почувства във всички части на Нова Англия.
Мередит, сгушена на дивана до Александър, се разтревожи.
— Не идва ли право към нас? — попита тя.
Той се усмихна и я погали по косата.
— Не се притеснявай, matia mou — прошепна той. — В момента е доста далеч. Дори да стигне дотук, силата му вероятно ще отслабне, преди да връхлети Ню Йорк.
— Вероятно ли? — попита тя.
— Ураганите са непредвидими — обясни той. — В момента ветровете на Сибила връхлитат брега с двеста километра в час. Но това може да се промени, преди ураганът да стигне на север чак дотук. Приливните вълни сега са високи, но нищо чудно да спаднат, преди да стигнат Лонг Айлънд. — Целуна я по челото. — Не искам да се безпокоиш. Не искам да се безпокоиш за нищо — повтори той натъртено. — Трябва да си почиваш и да си възможно по-спокойна. Ще следя движението на урагана. Ако се окаже, че ни грози опасност, ще вземем мерки.
— Как може да си така спокоен? — учуди се тя.
— Израснах в Гърция, скъпа — напомни той. — Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.
Мередит го погледна и се усмихна. Странно, но се чувстваше в пълна безопасност в прегръдките му, независимо дали ураганът щеше да ги връхлети или не. След всичко, което му се струпа на главата през последните няколко месеца, първата му мисъл отново бе за нея. Обгърна врата му и го целуна; отначало нежно, а после по-настойчиво. Отдръпна се и отново му се усмихна.
— Обичам те — обяви тя простичко.
Той също се усмихна.
— Кажи ми, доктор Холанд наложи ли някакви забрани в секса? — попита той с тих дрезгав глас.
— Засега не — отвърна тя. — Какво си намислил?
— Предпочитам да ти покажа, вместо да обяснявам.
Изправи се, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я нежно върху леглото, затвори вратата и свали ризата си. Върна се при Мередит, легна до нея, взе я в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.
— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от бурята, нали? — попита тя, когато той най-после я пусна.
— Мислиш ли? — отвърна той с многозначителна усмивка.
— Мисля, че е най-добре да довършиш онова, което започна.
Притегли го жадно към себе си и го целуна, докато разкопчаваше колана му.
Той свлече блузата й.
— Виждам, че ураганът вече не те притеснява — подметна той закачливо.
— Какъв ураган?
Целуна го отново, а ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Разкопча ципа на сивите й вълнени панталони и ги свали. И двамата бяха голи. Той я прегърна и я целуна с изненадваща нежност.
Нито тя, нито той чуваха силния дъжд, който плющеше по прозорците. Целуваха се с копнежа, характерен за връзката им от самото начало. Не бързаха.
— Станала си малко по-закръглена — отбеляза Александър, когато ръката му се плъзна по корема й. — Скоро вече ще ти личи, нали?
— Още другия месец. — Прокара пръсти през косата му. — Как ще се чувстваш да те виждат на публични места с дебела жена?
— Горд — отвърна той без колебание. — За мен винаги ще си останеш най-красивата жена на света, независимо дали си бременна или не.
Отново я целуна.
— Какво искаш: момче или момиче?
— Теб. Момче или момиче — няма значение, стига да имам теб.
В два след полунощ Александър слезе на долния етаж да чуе извънредната прогноза за времето по радиото, докато Мередит спеше спокойно горе.
— … се очаква да стигне до Лонг Айлънд в петък. Засега силата на Сибила не е отслабнала. Ветровете продължават да се движат с двеста километра в час…
Александър застана до френските прозорци към терасата. Ураганът със сигурност щеше да ги връхлети. При сегашната си скорост вероятно щеше да удари Ню Йорк в петък на обед и после да стигне до Лонг Айлънд. Трябваше да върне Мередит в Манхатън снощи, когато за пръв път чуха предупреждението. Ако нещо се случи, тя остава далеч от всякакви лекари. Но сега бе изключено да се върнат в Манхатън; беше прекалено рисковано. Небесата вече бяха неспокойни. До сутринта положението щеше да се промени. Не. Налага се да останат.
Ураганът приближаваше Манхатън, а градът се готвеше за бедствието. Затвориха Световния търговски център. Целият бизнес замря в деня, когато се очакваха движещите се с двеста километра в час ветрове. Обикновено претъпканите с хора улици на Манхатън сега бяха странно пусти. Кметът Кох обяви, че всеки, „който тръгне с кола към Манхатън в петък, трябва да си прегледа главата“. Изтеглиха корабите от пристанището на Ню Йорк нагоре по реката. Екипи работници прибраха контейнерите за боклук от улиците, за да не се превърнат в неуправляеми снаряди от бурните ветрове. Всички полети от и за „Кенеди“ и „Ла Гуардия“ бяха отменени.
На летище „Кенеди“ инспектор Десан упорито звънеше на Александър Киракис по телефона. Най-после се свърза с апартамента му, но отговорът беше: господин и госпожа Киракис са в къщата си в Саутхамптън за седмица. Опитът да изкопчи от иконома им адреса в Лонг Айлънд бе равен на усилието да изтръгне държавна тайна от заловен агент. Ала Десан най-накрая убеди Джоузеф да му го съобщи, като го увери, че е от Интерпол, а случаят е спешен. Молеше се единствено да не се окаже, че вече е закъснял.
Потърси пилот да го откара с хеликоптер до Саутхамптън, но се сблъска с ново препятствие.
— Никой с акъла си няма да предприеме полет в това време — уверяваше го собственикът на малка чартърна компания. — Не знаете ли, че се задава ураган, господине? Всеки момент ще ни връхлети.
— Но вие, мосю, не разбирате — настояваше Десан. Английският му бе със силен акцент. — Случаят е спешен. Въпрос на живот и смърт!
— И аз ти обяснявам същото, човече — не отстъпваше мъжът. — Очаква се проклетият ураган да връхлети Ню Йорк със силата на атомна бомба. Да се лети с хеликоптер в това време е равно на самоубийство!
Най-накрая Десан се отказа от намерението си да наеме частен пилот. Предприе единствения възможен вариант — обърна се към пътната полиция на Ню Йорк.
— Не се безпокой, всичко ще бъде наред — уверяваше Александър, седнал на леглото до Мередит.
Когато тя най-после заспа, той тихо стана и отиде на поста си долу. Изправи се до френските прозорци и се загледа в небето на юг. Часовникът показваше единадесет и половина.
Бурята сигурно вече връхлиташе Манхатън.