И Мередит му се усмихна. Лицето й, гъстата й руса коса — сега падаща свободно по раменете, — дори розовата коприна на роклята отразяваха златистите отблясъци от пламъка на свещта.
— Просто си мислех за предишния път, когато бяхме тук — отвърна тя бавно и обходи с очи препълнения ресторант. — Помниш ли?
Той простена престорено и изви очи нагоре.
— Как мога да забравя? Така силно се опитвах да те впечатля през онази вечер, само дето не се изправих на глава.
Мередит се засмя.
— А аз страшно се стараех да не се впечатлявам. — Замълча и погледна към чинията си. — Знаеш ли, истинско чудо е, че се събрахме.
Ник се пресегна и взе ръката й в своята.
— Не знам как точно стана, но съм доволен — увери я той.
Тя го погледна. Сините й очи блестяха от светлината на свещта. Пресегна се и със свободната си ръка хвана неговата.
— И аз — сподели нежно.
— Знам колко ти се искаше Том да е с нас тази вечер — продължи той, — но се радвам, че не е имал възможност. Наистина ми се иска да съм насаме с теб.
Мередит се усмихна и огледа помещението.
— Трудно е да се каже, че сме сами.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя кимна. Дребните диаманти, които украсяваха ушите й, проблеснаха.
— Съвсем точно знам какво имаш предвид. — Посегна към чашата си. — Какво ще кажеш за тост? Все пак сме тук да празнуваме.
Той кимна и пусна ръката й, за да вземе своята чаша.
— Напълно си права. — Вдигна чашата. — За нас! За мен, номинирания за „Оскар“, и за теб и твоя документален филм! Нека успехът винаги ни съпътства!
Мередит докосна чашата му със своята. После отпи и заговори:
— Не е минало толкова много време от онзи път, когато бяхме тук, но са направили доста промени.
Ник се огледа и замислено почеса брадичка.
— Разширили са се — отбеляза той замислено. — Преди нямаше дансинг. Мястото бе толкова малко, че едва се минаваше между масите. Танцуването беше изключено, но то така и не ми липсваше.
— Не обичаш ли да танцуваш? — попита Мередит и се сети, че през всичките месеци, откакто бяха заедно, никога не са танцували.
Той се ухили.
— Не искай да танцуваш с мен, бейби — помоли той. — Известен съм с двата си леви крака.
— Вечно се подценяваш. Понякога се питам дали не го правиш, за да ти възразявам.
— Не бих казал. — Гледаше я предано в очите. — Но и няма да твърдя, че ми е неприятно, когато ме уверяваш колко съм чудесен.
Тя се засмя.
— Излишно е да ти го повтарям. Просто продължавай да четеш „Варайъти“.
— За мен е по-сладко, когато го чувам от теб.
Музикантите заеха местата си на подиума и засвириха. Мередит погледна Ник.
— Е, ще ме поканиш ли да танцуваме? — поиска да знае тя.
Той се ухили.
— Ама ти наистина обичаш да живееш опасно. — Стана и й подаде ръка. — Твоите желания са закон за мен, принцесо — обяви той галантно.
Мередит се изправи. За миг останаха с преплетени ръце. После я отведе на дансинга. Тя постави длани на раменете му и се отпусна; двамата уловиха ритъма на музиката. Вдигна лице и му се усмихна.
— Два леви крака ли? — промълви тихо. — Танцуваш много по-добре, отколкото твърдиш.
Той се ухили.
— Само почакай.
Положи глава на рамото му. Колко време беше минало, запита се тя. Колко време, откакто можеха да се наслаждават на часовете, прекарани заедно, без никой да ги прекъсва?
— Трябва да го правим по-често — прошепна тя.
— Да излизаме да танцуваме ли?
— Всичко, стига да сме заедно.
— Звучи ми добре.
Ник погледна надолу и остана трогнат от израза на любов в очите й. Докато я водеше по пълния с хора дансинг, телата им се докосваха под звуците на нежната, чувствена музика и той изпита копнеж по нея — не бе сигурен дали ще успее да се овладее. Мередит също го долови и се остави усещането да я обгърне. С всеки изминал миг възбудата и на двамата нарастваше. В един момент, неспособен да се контролира повече, Ник наведе глава и я целуна зад ухото.
— Да се махаме от тук — прошепна той. — Да си идем вкъщи.
Тя го погледна и се усмихна многозначително.
— Празненството свърши, така ли?
— Не — увери я той дрезгаво. — Едва сега започва.
Докато чакаше Чък Уилард в кабинета му, Мередит се запита колко пъти е била тук през последните две години, без да забележи обстановката. Обикновено влизаше в разгара на някаква криза, но днес оцени напълно модерния дизайн — от хромираните повърхности до строгото бюро и тапицираните със сива кожа кресла. До огромните прозорци имаше засадени в сандъчета палми. Когато пердетата не бяха спуснати, Уилард можеше да наблюдава хаоса в новинарската стая през стъклената стена, която го отделяше от подчинените му. Никой не би успял да направи нищо незабелязано, помисли си Мередит. Погледна часовника си. Девет и половина. Къде е Чък, зачуди се тя. Нямаше навика да закъснява. Когато й позвъни вкъщи вечерта и каза, че иска да я види рано тази сутрин, Мередит го прие съвсем сериозно и се постара да пристигне преди обичайния си час. Приглади полата на коленете. Обичаше този сив костюм. Кройката имитираше моделите на Диор от 40-те години: сакото бе вталено, с леко разширени рамене. На гарнираните с черно кадифе ревери бе сложила малката диамантена игла, която Ник й донесе от Рим. Мередит обичаше този костюм заради изисканата му, ненатрапчива елегантност.
Чък Уилард нахлу в кабинета с куфарче в ръка и ядосано изражение.
— Извинявай за закъснението — промърмори той, затваряйки вратата. — Отдавна ли чакаш?
— От известно време — отвърна Мередит откровено.
Уилард свали палтото си и го закачи. Седна зад бюрото и звънна на секретарката по интеркома.
— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Сали — нареди той. Отново погледна Мередит. — Първоначално уговорих тази среща, за да разбера искаш ли да заместваш Дана, докато е в болница — обяви той направо.
Дана Уелс, водещата на вечерните новини, бе постъпила в болница предишната седмица за биопсия на гърдата и сега се възстановяваше от двойна мастектомия. През изминалите седем дни я заместваше Рой Макалистър — ветеранът водещ от Сиатъл, наскоро включил се в екипа. Защо Чък търси заместник на Рой? — запита се Мередит.
— Тази сутрин ми се обади Дана — продължи Уилард. — Още е в болница, но сметнала за необходимо да ме предупреди навреме, че напуска. Обсъдила го със съпруга си — опасността от рак доста ги разтърсила — и решили да не се връща на работа, след като я изпишат. Бих искал да заемеш мястото й за постоянно, ако представлява интерес за теб — завърши той.
— Интересува ме, разбира се — отвърна Мередит предпазливо. — Но какво ще стане с Рой? Според мен се справя чудесно.
— Така е — призна Уилард, но поклати глава. — За жалост обаче зрителите не го приемат добре. Предпочитат жена за водеща. Намирам, че ти си най-подходящата.
Мередит премисли бързо.
— Кога искаш да започна? — попита тя.
— Още днес. От този момент.
Лозана, Швейцария
Отвън клиниката в Лозана изобщо не загатваше, че е болница, при това най-добрият психиатричен институт в цяла Европа. На пръв поглед приличаше на луксозен хотел. Намираше се сред хектари безупречно поддържани морави, а висока стена ограждаше целия терен. На единствения вход тежки порти от ковано желязо се отваряха към дълга, опасана с дървета алея, която водеше до главната сграда — огромен замък от седемнадесети век. Вътре стаите представляваха елегантни апартаменти и осигуряваха на обитателите пълно уединение. Охраната на клиниката беше засилена, защото сред пациентите често имаше знаменитости от света на политиката, шоу бизнеса, световния светски елит, изкуствата и — още по-често — съпругите или децата на тези видни личности. Медицинският състав включваше водещи психиатри и психоаналитици от целия континент. Клиниката предлагаше на пациентите и семействата им най-доброто, което можеше да се получи срещу пари.