Мередит се усмихна, но не отвърна. Не откъсваше очи от монитора. Винаги внимателно преглеждаше по няколко пъти работата си, следеше за грешки, търсеше начини да подобри представянето си. Добре съзнаваше, че голяма част от първоначалния й успех се дължи на онова, което Чък Уилард наричаше „екранно присъствие“. Според него тайната на невероятната й популярност бе пряко свързана с външния й вид. Безброй пъти й бе повтаряй колко е фотогенична — високите скули, светлосините очи и гъстите руси коси привличали всички, особено мъжката част от зрителите. Мередит се радваше, че излиза така добре, но бе твърдо решена да не разчита единствено на физическите си данни. Та тя бе сериозен журналист, а не фотомодел и желаеше не само зрителите, но и колегите й да я приемат сериозно като професионалист. Искаше да изгради славата си с добри репортажи, а не само с хубавото си лице. Все още помнеше неодобрението на някои нейни колежки новинарки, когато Уилард реши да я включи в екипа. Повечето от тях бяха работили по-дълго и имаха по-голям опит. Зад гърба й подмятаха недобронамерени реплики — Чък Уилард я бил издигнал заради външния й вид. Мередит се правеше, че не ги чува, защото бе твърдо решена да им покаже колко грешат.
Чък Уилард се появи на прага.
— Мередит, трябва да говоря с теб, когато приключиш. Важно е — съобщи той. — В кабинета съм.
Тя кимна.
— Хайде след двадесет минути, става ли? Почти свърших.
Той направи знак, че е съгласен. Тя отново се съсредоточи върху монитора. Запита се разсеяно защо ли иска да я види. Ако се канеше да й съобщи официално, че документалният филм отпада, беше излишно да си прави труда. Със смъртта на Том Райън това се подразбираше. Без Райън историята оставаше без истински завършек, а без заключение няма филм.
С Дан Белами огледаха за последно репортажа и тя тръгна към Уилард. Влезе в кабинета му — той говореше по телефона, но й направи знак да седне. Разположи се на стола пред бюрото му и изчака да приключи. Чък се обърна, оставяйки слушалката.
— Е, както се казва: имам една хубава и една лоша новина.
— Прескочи лошата, Чък — посъветва го тя уморено. — Досещам се — няма да се прави документалният филм.
Изгледа я за миг и кимна.
— Да, така е. Но не за това те извиках — уточни той. — Добрата новина ще компенсира разочарованието, което — убеден съм — изпитваш в момента.
— Чудесно. Точно нещо хубаво ми е необходимо сега — призна тя и опря брадичка върху юмрука си.
Той се облегна назад на стола.
— Преди няколко месеца получих искане от Ню Йорк — подхвана той. — Телевизионните босове проявиха интерес към записи на местни таланти. Предположих, че обмислят евентуални смени в предаванията. Изпратих им записи на няколко твои интервюта.
— И? — попита Мередит, защото очакваше да има още.
— Харесали са ги. Както съм ти казвал многократно: имаш екранно присъствие. Камерите те обожават, Мередит. Страшно си фотогенична, а притежаваш и добър, силен глас. Но шефовете са забелязали и нещо друго. Твоята честност. — Замълча. — Според тях нищо не въздейства върху публиката повече от честността и безпристрастно поднесения материал. По този пункт са ти дали изключително високи оценки.
Усмихваше се широко като горд баща.
— Направиха ли някакво предложение? — поиска да разбере тя.
Направо я влудяваше, като избягваше да й съобщи най-главното.
— Може и така да се каже. — Уилард се поизправи на стола. — Карла Гранели, водещата на вечерните новини, заминава следващата седмица за Европа, за да направи серия от интервюта с политически лидери. Трябва им човек да я замества, докато е в командировка. И искат точно теб, ако се интересуваш!
— Интересувам се, естествено!
Тя дори не направи опит да прикрие ентусиазма си.
— Приемаш, значи?
— Нима си се съмнявал и за минутка? — смая се тя. — Кога трябва да замина за Ню Йорк?
— Искат те там в петък, но ще се появиш в ефир едва в понеделник. Нужно ти е време да се подготвиш. Съвсем не е като да правиш местни новини. А и ще трябва да се запознаеш с шефовете там и хората от новинарския екип.
— Тогава защо да не тръгна веднага след предаването в четвъртък? Така ще разполагам с достатъчно време, за да свърша всичко необходимо.
— Нямам нищо против — увери я Чък. — Ще звънна днес следобед да им съобщя.
— Остави ме аз да го направя — предложи бързо тя.
Той само сви рамене.
— Добре.
Мередит се изправи и тръгна към вратата.
— Сигурно е редно да се почувствам обидена — подхвърли тя шеговито. — Май си доволен, че се отърваваш от мен.
Намигна му и затвори вратата след себе си.
Мередит ликуваше. Докато се прибираше вечерта с колата, й се струваше, че целият свят се оцветява от нейната еуфория. Дори тежкото движение не я дразнеше. Билбордовете, рекламите, телефонните стълбове по лъкатушещата петнадесеткилометрова магистрала между Лос Анджелис и Малибу, които обикновено възприемаше като грозилища в иначе живописния пейзаж, сега й се струваха някак красиви. Затананика си. Опита се да си представи следващите три седмици и с нетърпение очакваше да се залови с предоставяне на новините. Мечтаеше за такова нещо, откакто реши да се занимава с телевизионна журналистика. Отначало целта й се струваше далечна като Марс, но Мередит работеше усилено. Най-после получи отплата за своята отдаденост и решителност. Вярно, ставаше въпрос за нещо временно, но тя бе убедена, че това е само началото, първото от предизвикателствата, които й предстоят.
Нямаше търпение да сподели новината с Ник. Щеше й се да я отпразнуват с романтична вечеря на свещи, но не беше възможно. Ник отново снимаше на терен — този път в Сан Франциско. Щеше да се върне късно през нощта, когато тя вероятно ще е заспала. Ще му каже утре на закуска. Даже ще помоли Пилар да приготви нещо по-специално. Ще хапнат на терасата и ще му съобщи страхотната новина.
Когато наближи острия завой, където бе станала фаталната катастрофа с Том Райън, забеляза работници да слагат нова, здрава мантинела. Запита се дали щеше да спаси живота на Райън, ако я бяха монтирали по-рано. Прекалено късно е за подобни въпроси, прецени тя.
Спря колата на светофара. Наистина бе безсмислено да се задълбочава в темата. Изпитваше разочарование, защото документалният филм пропадна, но кариерата й определено нямаше да пострада от това. Нюйоркското предложение бе отлична възможност да покаже на какво е способна. Ако изиграе добре картите си, ако направи правилните ходове в подходящия момент — беше почти сигурна, — предстоящото временно водене на новините ще се превърне в нещо постоянно. Възнамеряваше да положи всички усилия.
На следващото утро Мередит се събуди и с изненада откри, че е сама в леглото. Седна, отметна коси назад и се запита дали някакво закъснение в последния момент не е било причина Ник да остане в Сан Франциско. В следващия миг забеляза багажа му до отворената врата на дрешника. Джинсите и ризата бяха метнати върху облегалката на стола. Мередит се усмихна, придърпа колене към гърдите и опря брадичка на тях. Ник бе станал рано, както обикновено. Защо я изненадваше това? Вероятно тича по плажа. Обичаше да прави крос всяка сутрин, независимо къде се намира или какво е времето. Някъде към средата на снимките и особено когато се сблъскваше с трудности, ставаше изключително напрегнат и чрез тичането се разтоварваше както физически, така и емоционално.
Мередит се надигна от леглото и отиде до прозорците с изглед към плажа. От Ник нямаше и следа. Облече се и прекара гребен през косите си. Доволна бе, че Чък Уилард й предложи да си вземе свободен ден. През следващите няколко дни, докато се приготви за Ню Йорк, щеше да настъпи пълен хаос, а сега имаше възможност да прекара цял ден с Ник и дано никой отвън не ги безпокои. Отдавна трябваше да го направят. Знаеше, че днес Ник няма да ходи в студиото. Снощи бе оставил съобщение на телефонния секретар, че приключва със снимките по „график“ и два-три дни възнамерява да не се занимава с нищо. Днес ще бъде прекрасен ден, обеща си Мередит. Всяка секунда ще е специална.