— Крайно време беше.
— Да. За съжаление. Том си отиде преди това — промърмори Ник мрачно и отново насочи вниманието си към чинията.
Лек бриз откъм океана разроши косите му. Мередит сипа канела в кафето си и го разбърка, разсеяно загледана в далечината.
— Какво ли ще стане с имението му сега? — попита тя. — Няма кой да го наследи, нали?
— Не, доколкото ми е известно. — Ник поклати глава и замислено потърка брадичка. — Том никога не е споменавал роднини и — какъвто си беше — сигурно не е оставил и завещание.
— Тогава вероятно ще стане собственост на щата.
— Вероятно — съгласи се Ник. — Освен ако не се появи някой и не докаже, че е кръвен роднина. — Взе последната хапка от чинията и я сложи в устата си. — Но едва ли.
Мередит отпи от кафето.
— Ами къщата? Надявам се да я обявят за продан.
— Сигурно — промълви Ник и я погледна леко развеселено. — Да не си намислила да я купиш?
Тя се усмихна.
— Не мисли, че не бих искала. Но не. Само се питам какво ще стане с всички вещи — портрета на Елизабет и Дейвид, нейния „Оскар“, старите снимки. Том така се стараеше да запази всичко, както е било по нейно време. Сякаш се надяваше един ден тя отново да се върне.
Ник сви рамене.
— Вероятно всичко ще бъде разпродадено на търг. Колекционери ще отнесат повечето неща — предположи той.
— Ще бъде жалко. — Мередит замълча. — Том искаше да запази спомена за нея. Виждал ли си някога стаите горе?
Той поклати глава.
— Никога не е предлагал да ме разведе из къщата, а и аз не съм го молил.
— Не бях виждала такова нещо. В стаите като че ли все още е 1953 година — припомни си тя деня, когато Том й показа цялата къща. — Будоарът на Елизабет прилича на изваден от старите филми.
Ник се усмихна.
— Защо не отидеш на търга — ако обявят такъв — и не купиш всичко? За да почетеш паметта му, естествено.
— Не мисли, че не ми е минавало през ума — увери го тя.
Сините й очи грееха от вълнение.
— О, стига, Мередит! Шегувах се.
— А аз не — заяви тя. — Защо да не отидем? Наистина страшно ми се иска да притежавам онзи портрет.
— За какво? — Изгледа я втренчено. — Никога не съм забелязвал у теб признаци на колекционерска страст.
— Не съм в състояние да го обясня — призна тя. — Захласната съм по него от първия миг, когато го видях. Страшно ми се иска да го притежавам.
Той сви рамене.
— Нямам нищо против да го купиш, като толкова искаш. — Изправи се. — Трябва да тръгвам. Имам среща в студиото.
— Очаквах да си вземеш няколко почивни дни.
— И аз така смятах, но понеже ще бъдеш в Ню Йорк, по-добре да работя, да се занимавам с нещо. Ще се срещна с шефовете на студиото да обсъдим следващия ми филм.
Когато мина край нея, тя го хвана за ръката. Вдигна поглед към него, придърпа ръката му към устните си да я целуне, а по лицето й се изписа угрижено изражение.
— Ще се справим — промълви убедено. — Ще видиш.
Той се поколеба за миг, после се наведе и я целуна.
— Продължава да не ми харесва, но предпочитам да съм поне за малко време с теб, отколкото никак.
— Разбираш ме, нали?
Тя копнееше да получи подкрепата му.
— Опитвам се.
Отдръпна се и влезе в къщата.
Мередит свъси вежди. Прав ли ще се окаже Ник, запита се тя. Нима е само въпрос на време, преди дългите раздели да надвият любовта им?
Ню Йорк
Трите седмици в Ню Йорк се оказаха за Мередит най-трескавият период в професионалния й живот. Прекарваше дълги часове в масивната сграда на телевизионния център на Западна Петдесет и втора улица — или пред камерите, или във временния си кабинет, където пищеше и редактираше материали за вечерната емисия. Свободното си време — малкото, което й оставаше, — прекарваше в опознаване на колегите и шефовете с надеждата да й помогнат да постигне целта си. Никога не би признала пред Ник, но всъщност се бореше да си осигури постоянно място в екипа. Той обеща да идва, за да прекарват заедно уикендите, но натоварената програма му пречеше. Освен всички други ангажименти, малко след като Мередит замина за Ню Йорк го сполетя страхотна изненада: адвокатите, занимаващи се с имота на Том Райън, го информираха, че Том все пак е оставил завещание и е посочил Ник като наследник на къщата в Бел Еър заедно с цялото имущество вътре.
— Направо не ми се вярва — призна объркано Ник пред Мередит по телефона. — Никой от кантората не ми казва нищо. Дори не съм виждал проклетия документ… Не ми го показват, но твърдят, че волята на Том била аз да получа къщата ведно с вещите вътре, защото съм му бил най-близкият — едва ли не син.
За миг Мередит си помисли дали това все пак не е нейният шанс да завърши документалния филм, ала бързо прогони хрумването. През целия си живот Том Райън бе крил ревниво миналото. Съмняваше се дали би открила нещо любопитно в къщата.
През последната си седмица в Ню Йорк Мередит прие без капка колебание поканата на Сам Клифърд — шефа на вечерната програма на Ай Би Ес — и заедно с групата на новинарите отиде на вечеря.
„Залата на дъгите“, на шестдесет и петия етаж над Пето авеню, предлагаше страхотен изглед, а и вътре атмосферата беше впечатляваща. Мередит откри, че се захласва по интериора в стил арт деко от 30-те години, а от гледката на блестящите небостъргачи в центъра на Манхатън й секна дъхът. Докато ядеше превъзходното предястие с телешко, изпитваше чувството, че хората от екипа я наблюдават и преценяват внимателно, но не се дразнеше. Беше уверена в способностите си и смяташе, че се е представила добре. Даде всичко от себе си, за да се възползва от предоставената възможност, и знаеше, че е готова. Дори повече от готова.
— Трябва да призная, че се справи отлично — сподели Клифърд по време на десерта. — Ти…
Млъкна и Мередит усети нечие приближаване зад гърба й.
— Възразявате ли да ви отнема госпожица Кортни за няколко минути?
Мередит безпогрешно позна гласа, прекъснал разговора. Всички на масата бяха обърнали любопитно очи към Александър Киракис, който вече стоеше до Мередит и й се усмихваше. Сърцето й биеше лудо, докато се мъчеше да се овладее. Пое си дълбоко въздух и го погледна. Той все още беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Защо ми въздейства по този начин, запита се тя.
— Отдавна не сме се виждали — изрече с равен тон.
— Прекалено отдавна. — Протегна й ръка в мига, когато оркестърът засвири. — Ще танцуваш ли с мен? — попита той учтиво.
Тя се поколеба за миг, усетила как погледите се преместват върху нея. Нека зяпат!
— Разбира се — отвърна и се изправи.
Докато Александър я водеше за ръка към дансинга, погледите на хората в помещението направо я изпиваха. Сърцето й продължаваше да бие неистово и тя се запита дали и той го усети, когато я прегърна за танца. Дано не, помоли се Мередит.
— Пълен сте с изненади, господин Киракис.
— Александър — поправи я той.
— Александър.
— Много време мина, нали? — попита той и я поведе в ритъма на музиката.
— Поне шест месеца — отвърна тя привидно небрежно. — Изненадана съм, че ме помниш.
Имаше чувството, че той не би разпознал жена и час след като са се срещнали, освен ако не беше спал с нея.
— Никога не забравям красива жена — увери я той. — И особено толкова впечатляваща като теб.
Мередит погледна зад рамото му. Видя как всички от масата й я наблюдават и се сети за първата си среща с Александър в Лос Анджелис.
— Щом ме помниш — започна тя предпазливо, — значи не си забравил и обещанието си в „Ла белла фонтана“.
— Обещание ли? — попита той невинно.
— Каза, че ако и когато се срещнем отново, ще ми дадеш интервю.
— Така беше. — Притисна я малко по-силно и я завъртя. — А не е редно човек да не спазва думата си, нали?
— Определено — съгласи се тя.
— Непременно ще си помисля. — Ръката му се плъзна по голия й гръб. — В Манхатън ли живееш сега?