Тя поклати глава.
— Тук съм временно. Това е последната ми седмица.
Усещаше как ръката му се плъзга по гърба й, но нямаше никакво желание да го спре. Защо ли, запита се отново.
Той я гледаше проницателно.
— Тогава не е ли най-добре да се срещнем и да го обсъдим, преди да заминеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?
Тя се замисли за миг и се сети, че има други планове. Поклати глава.
— Утре вечер не съм свободна.
— Ами освободи се — предложи той простичко.
Мередит го изгледа — в обезоръжаващата усмивка, в невероятните тъмни очи имаше нещо, което не разбра напълно.
— Не е толкова просто.
— Разбира се, че е.
Колебаеше се. Ако вземе интервю от недостъпния за толкова много журналисти Александър Киракис, ще впечатли всички в телевизията.
— Ще измисля нещо — промълви тихо.
— Постарай се. — Наведе се напред и тя усети топлия му дъх върху шията си. — Тази вечер си прекрасна — прошепна той. — Дори по-прекрасна от първия път, когато те видях.
Мередит усети как устните му леко докоснаха шията й. Отдръпна се и го погледна подозрително.
— Поканата ти за вечеря няма нищо общо с желанието ми да направя интервю с теб, нали?
— Ти как мислиш?
Тъмните му очи блестяха изпитателно.
— Мисля, че е редно да ми кажеш защо всъщност искаш да се срещнем — настоя тя.
— Според мен е очевидно.
— Губиш си времето.
— Нима?
Даже не направи опит да прикрие съмнението си.
— Да.
Постара се тонът й да е строг.
Той продължаваше да я гали по гърба.
— Човек никога не знае, докато не опита, нали? При първата ни среща прекарахме кратко време заедно, защото бързах за летището с баща ми. Обещах си да поправя тази грешка, ако някога отново те срещна. А сега…
Той не довърши изречението, но смисълът беше ясен. Тя се усмихна леко. Преди шест месеца вероятно щеше да се изкуши.
— Просто малко си закъснял — заяви на глас.
— О? — Веждите му се стрелнаха нагоре въпросително.
— Съпруг или любовник?
— Не е твоя работа.
В очите му се появиха весели пламъчета.
— Май докоснах болезнено място.
— Не. Просто не обичам да ме разпитват за личния ми живот.
— Разбирам. — В плътния му ясен глас се долавяше присмех. — Но не виждаш нищо нередно ти и твоите колеги да се ровичкате постоянно в моя личен живот, така ли?
— Различно е и ти добре го знаеш.
— Значи аз може да съм плячка, а ти не?
— Ти си новина — уточни тя. — Обществото се интересува какво правиш, с кого се виждаш.
— А мен ме интересува какво правиш и с кого се виждаш ти — парира я той. — Миналото лято трябваше да остана в Ел Ей. Не биваше да допускам да ми се изплъзнеш тогава.
— Срещнахме се по чисто професионален повод, ако си спомняш.
— Не по моя вина — не се предаваше той.
— Трябва да спазвам професионална дистанция.
— Защо? Защо е толкова важно за теб?
— Не важно, а необходимо — поправи го тя.
— Значи някой наистина те чака вкъщи — заключи той.
Тя се поколеба. Искаше да направи интервюто и не й се щеше да го настройва враждебно, но същевременно се налагаше да го убеди, че отношенията им ще останат единствено делови.
— Да — заяви накрая. — Някой, който е изключително важен за мен и няма да рискувам да го загубя.
Александър се усмихна.
— Възхищавам се от твоята преданост — увери я той. — Но не можеш да ме виниш, че се опитвам и ще продължавам да се опитвам. Не съм свикнал да не получавам каквото искам.
— Все още ли си склонен да дадеш интервю?
— Ще помисля.
Мередит смени темата.
— Танцуваш изключително добре.
— Имам навика да водя.
Оркестърът спря да свири. Мередит бавно се измъкна от прегръдката му.
— За утре вечер… — започна тя. — Ако успея да променя плановете си, къде да се срещнем?
— Ще дойда да те взема от хотела.
Мередит поклати енергично глава.
— Ще се срещнем в ресторанта — настоя тя. — Само ми кажи къде.
— Ами в „Лутек“, в осем.
— В осем е добре.
Докато тя се отдалечаваше към масата си, Александър продължи да я наблюдава втренчено. При първата им среща го бе заинтригувала, а сега усещането беше още по-силно. Не приличаше на другите жени, които познаваше. Беше интелигентна и красива, но и независима — това му допадаше. Очароваше го по особен начин. Именно в този момент Александър се закле пред себе си рано или късно да я притежава и никой нямаше да го спре.
Надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Мередит протегна ръце и крака, доколкото й позволяваше тясното пространство между седалките. Отвори куфарчето и извади двете списания, които купи на летище „Кенеди“. От корицата на „Венити феър“ разбра, че вътре е публикувано интервю с Франческа Коренти… Бившата любовница на Александър. А дали всъщност бивша? Според мълвата връзката им през последните няколко години ту прекъсваше, ту се подновяваше.
Мередит прелисти списанието и намери материала. В началото имаше черно-бяла снимка на актрисата в цял ръст. Много е красива, помисли си Мередит, изучавайки фотографията. Твърде пищна в свят, където всички се стремят да са стройни като фиданки. И очевидно гъвкава като дива котка. Красива дама — по стандартите на която и да е жена. Плъзна поглед към малката снимка на Франческа и Александър. Той изглеждаше почти толкова привлекателен, колкото и на живо, колкото беше и на вечерята в „Лутек“, където тя прекара цялата вечер в старателно неразбиране на многозначителните му подмятания. Прецени, че що се отнася до интервюто, всъщност си е загубила времето. Надявам се и той да изпитва същото, защото се прибра вкъщи сам, помисли си злорадо.
Мередит гледа снимката дълго и установи, че й е някак неприятно, задето Александър е с друга жена. Защо, запита се тя. Няма нищо помежду ни, макар — Бог ми е свидетел — той да положи доста усилия в тази посока.
Тогава какво я тормозеше? Никога не се притесняваше, когато по вестниците и списанията се появяваха снимки на Ник с актрисите, участващи във филмите му. Винаги си повтаряше, че не го ревнува, защото няма основание. Вярваше на Ник — това бе простичкото обяснение. През цялото време той работеше с красиви жени. Такъв му беше занаятът и тя го разбираше прекрасно. И въпреки това…
Затвори списанието и пое дълбоко въздух. Не беше нито емоционално, нито физически обвързана с Александър Киракис, а ето че снимката му с Франческа Коренти я накара да ревнува. Ядоса се на начина, по който бе нахлул в съзнанието й. Не ме интересува какво правиш, Александър, помисли си тя разгневено. Въобще не ме интересуваш!
Облегна се и затвори очи. Ако преди имаше съмнения за отношението си към Ник, сега Александър успя да я обърка още повече, и то с минимални усилия. В съзнанието си продължаваше да вижда ясно ослепителната усмивка, хипнотизиращите тъмни очи. Ако разбере, мина й през ума, доста ще се смее.
Но никога нямаше да разбере. Поне не от нея.
Малибу
— Хайде, затвори очи — подкани Ник, когато влязоха в къщата. — И няма да ги отваряш.
Тя го погледна учудено.
— Какво става, Ник? — попита нетърпеливо. — Защо е цялата тази тайнственост?
Той се усмихна.
— Направи го заради мен, моля те. Изненада е.
Мередит се насили да се усмихне.
Затвори очи и го остави да я поведе надолу по стълбите към всекидневната, разположена под нивото на земята.
— Внимавай — напътстваше я Ник, докато я превеждаше покрай мебелите към другия край на помещението. — Сега вече може да погледнеш.
Тя отвори очи. Пред нея, до прозорците с изглед към океана, имаше голям статив, покрит със зелено кадифе. Ник бавно го смъкна и разкри картината: портретът на Елизабет Уелдън-Райън и сина й. Мередит не вярваше на очите си. Ник бе наследил имота на Райън, но тя знаеше за желанието му да запази всичко, както го бе оставил Том.