— Съжалявам, но не отразявам спортни събития — прекъсна го тя.
— Искаш ли проклетото интервю или не? — попита той раздразнено. — Напоследък не отскачам често до Западния бряг.
В другия край на линията настъпи дълга пауза.
— Дай ми подробностите — обади се тя накрая. — Ще се видим на мача.
— Не разбирам защо се сърдиш — сподели Мередит, сгушена на дивана с няколко листа хартия в скута. — Става въпрос за интервю. Правила съм стотици такива.
— Но не и с Александър Киракис.
Ник стоеше до прозореца и се взираше разсеяно в океана.
— Никой не е правил стотици интервюта с Александър Киракис — обърна му внимание тя. — Той почти винаги отказва. Бяга от журналистите като от чума.
Ник се извърна да я погледне, изражението му бе гневно.
— Очевидно теб не те смята за заразна.
Мередит му се ядоса, че се държи като ревнив съпруг, и на себе си — че търпи тирадата му.
— Правиш голям въпрос от нищо — сряза го тя. Захвърли листата на дивана, изправи се и тръгна към стълбището. Не възнамеряваше да спори с него. — Срещнах се с Александър Киракис миналото лято, когато баща му даде пресконференция тук, в Бевърли Хилс, и…
— И в Ню Йорк — напомни Ник намусено.
Тя застина на място и се извърна да го погледне.
— Ти си знаел за това?
— Знаех още преди да се върнеш в Ел Ей — подхвърли той през стиснати устни. — Двама души от студиото са били в „Залата на дъгите“ вечерта, когато Киракис те е опипвал по дансинга. Когато се върнаха, нямаха търпение да го споделят.
— Я почакай малко! — викна Мередит, вбесена от намека му. — Не ме е опипвал, както ти се изразяваш. Танцувахме…
— И ръцете му са те обхождали цялата — настоя Ник и й наля питие.
Мередит се поколеба за миг.
— Защо не си го споменавал досега?
— Надявах се сама да ми го кажеш. Очаквах да споделиш с мен, че не става въпрос за нещо сериозно, да се посмеем заедно на случилото се и с това да се приключи.
— Разбира се, че не става въпрос за нещо сериозно — възмути се Мередит и решително се качи по стълбите към спалнята, където затръшна вратата зад себе си.
Секундите се отмерваха върху огромното табло в Конния център на Лос Анджелис. Зрителите, изправени на крака, насърчаваха с викове смела атака към вратата. Александър Киракис, яхнал едър дорест кон, водеше нападението. Беше облечен в синьо и бяло — цветовете на отбора на Киракис. Като замахна с пръчката за поло, той силно удари топката — противниковият играч не успя да го парира. Топката се търкулна по земята и спря няколко метра по-напред. Последвалият силен удар я вкара във вратата. Зрителите заръкопляскаха, а резултатът върху таблото се промени.
Мередит се облегна на перилата, увлечена от сцената, макар да не знаеше нищо за полото. Не е задължително човек да е експерт, реши тя, за да се захласне по играта и да долови мощта и пълния контрол, с който Александър Киракис доминира на полето; да прозре инстинкта и интелигентността, които му помагаха да действа светкавично, често на ръба на опасността. Елегантен е в действията си, помисли си тя заинтригувано.
— Може да язди магаре и пак ще вкара осем-девет гола — изкоментира операторът, сякаш прочел мислите й. — Безспорен експерт, играч за колектив и атлет, без да споменавам факта, че притежава някои от най-добрите коне в играта днес.
— Кой? — попита Мередит все така загледана в полето.
— Александър Киракис — отвърна Брайън и нагласи оборудването си. — Смятат го за един от най-добрите играчи в модерното поло. Доста е странно, като се има предвид, че за него бизнесът винаги е на първо място.
— Защо да е странно?
— Ами най-добрите играчи на света — Гонзало Пиърс, Антонио Херера, Хауърд Хипуд — са хора, които изцяло са се посветили на играта. Ядат, спят и дишат, като непрекъснато мислят единствено за поло. Киракис се проявява само от време на време — обясни Брайън. — Но е такъв добър атлет, че поддържа реномето си на ас в спорта въпреки невъзможността да играе редовно.
Мередит се усмихна.
— От къде знаеш толкова много за играта? — полюбопитства тя.
— Играх я в Йейл. Бях доста добър, нищо че сам се хваля.
Изблик от аплодисменти оповести края на мача. Мередит инструктира Брайън да заснеме Александър Киракис в близък план, докато поема трофея.
— Хайде — подкани го тя, запътила се към изхода. — Искам да получа коментари от някои играчи.
— Дадено, шефке — съгласи се Брайън весело.
Мередит зае позиция до входа, от където всеки играч щеше да мине при напускането на терена. Забеляза колко изтощени са мъжете — видимо копнееха да се оттеглят, но същевременно проявяваха изненадваща готовност да обсъдят мача пред камерата. Александър Киракис напусна полето последен и при изхода подаде юздите на един коняр. Съзрял Мередит, той се усмихна приветливо и свали каската си.
— Мередит Кортни — произнесе той с тон на прелъстител и тръгна към нея с атлетична лекота и притворно нехайство на същински хищник. — Радвам се да те видя отново.
— Поздравления за победата! — откликна тя, пристъпвайки напред, като се направи, че не чува последните му думи. — От мястото където гледах, определено не изглеждаше лесно.
Усмивката му бе обезоръжаваща.
— Никоя победа не е лесна — увери я той. — Но такъв вид игра ми допада най-много. Истинско предизвикателство. Няма нищо по-вълнуващо от съревнование между първокласни съперници.
Мередит си припомни наум някои от коментарите на другите играчи относно стила и начина му на игра: светкавичен… преценяващ… индивидуалист… Но същевременно изпитваше усещането, че думите му за насладата от предизвикателството, приемането на агресията в играта като вълнуваща всъщност нямат нищо общо с полото. Начинът, по който я наблюдаваше, без дори да опита да прикрие възхищението си, я накара да се замисли за последната им среща в Ню Йорк.
— Бих искала да ти задам някои въпроси пред камерата — обяви тя с ясен глас, който не издаваше неудобството, причинено от втренчения му поглед.
Александър погледна камерата, сякаш е необходимо зло. После отново погледна Мередит и кимна. Тя го попита за мнението му относно изхода на играта и някои от играчите; той отговаряше с лекота, без да обръща внимание на оператора. Когато камерата спря да се върти, Брайън събра кабелите и жиците и каза на Мередит:
— Ще се видим при колата.
Тя кимна.
— Идвам след секунди.
Понечи да го последва, но Александър я хвана за ръката.
— Според мен останаха някои неуредени неща помежду ни — напомни той, забелязал изненадания израз на лицето й.
— Интервюто — предположи тя, изтегляйки ръка.
— И то.
— Не се сещам за нищо друго.
— Вечеряй с мен тази вечер.
Тя го погледна.
— Май никога не се предаваш.
— Никога — потвърди той. — Хайде, Мередит, отговори ми.
Тя само поклати глава.
— Не мога.
— Значи режисьорът ревнува — констатира той и се ухили. — Винаги ли възразява да се срещаш с евентуални обекти за интервю?
В тона му се долавяше известен присмех.
— Не… Не, разбира се, когато е по работа — отвърна тя. — Но и двамата сме наясно, че ти няма да се примириш нещата да останат такива.
Той се облегна небрежно на стената, скръсти ръце на гърдите и я изгледа изпитателно.
— Различните хора имат различни мнения за мен — подхвана той все така усмихнат — и не всичките са ласкави. Но съм честен по отношение на желанията си и не го крия.
Мередит се огледа — молеше се да няма някой, който познава нея или Ник.
— Както и никога не приемаш отрицателен отговор — промълви тя едва чуто.
В черните му очи се появиха злоради пламъчета.
— Като не искаш да вечеряш с мен, защо не пийнем едно по-късно и да обсъдим интервюто? Отседнал съм в „Уилшър“.
— Вече ти казах, че не мога. Не и тази вечер.
— Искаш ли да вземеш интервюто, Мередит? — настойчиво попита той.