— Много, много ще съжаляваш, че постъпваш така с мен, Александър — извика Анна, запращайки по вратата кристална чаша за вино. Тя се разби в дървото и се посипа на хиляди парченца по килима, а Анна не преставаше да крещи обиди на родния си език.
Александър излезе от асансьора и прекоси фоайето към стъклените врати към Сентрал Парк Саут. Гневът му се бе охладил значително. Анна винаги го провокираше да показва най-лошите си черти, прецени той, поемайки към Пето авеню. Дори в момента чувстваше, че не е под контрол. Беше изпитал желание да я удари, да се разправи физически с нея заради предателството й, а не знаеше защо. Защо се чувстваше предаден? Какво значение имаше нейното поведение? Дълбоко си пое въздух. Връзката бе грешка от самото начало. Е, поне се опомни навреме.
Вървеше по Пето авеню. Не забелязваше тълпата от хора в дебели зимни палта с пакети и големи пазарски торби; не усещаше и острия зимен вятър, който рошеше косите му и зачервяваше бузите. Напусна Анна така разгневен, че дори не закопча широкия колан на палтото си, и сега пешовете се вееха яростно на вятъра. Александър не забелязваше и това. Ликвидирайки връзката си с Анна, изживяваше изненадващо за него чувство.
Чувството, че е пуснат на свобода.
Глава 10
Лос Анжелис, май, 1981 година
Мередит излезе от дежурната кола и хукна през паркинга към входа на телевизията. Чувстваше се изтощена. Прекара мъчителна сутрин — отрази банков обир в Марина дел Рей. По време на напрегната тричасова драма четирима мъже държаха под дулата на пистолети половин дузина банкови служители и още толкова клиенти, като заплашваха, че ще убият заложниците, ако полицията не изпълни исканията им.
В новинарската стая вече бе в ход истерията да се завършат репортажите и да се спази крайният срок за излъчване на новините в пет часа. Мередит си проби път между хора и бюра, покрити с хартия, пълни пепелници, смачкани опаковки от цигари и полупразни чаши кафе, и стигна до писалището на дежурния. Тед Хамънд, шефът на новинарите, едър мъж на петдесет и пет, наблюдаваше подчинените си. Усмихна се, като я видя.
— Вече се върна? — попита той шеговито. — Какво стана? Да не би Отрядът за бързо реагиране да се е появил прекалено бързо и да е провалил деня ти?
— Много смешно! — Мередит се облегна на бюрото. — Между нас да си остане, но съм доволна, че приключи. Пък и заснех доста материал.
— Чудесно! Добре е да се чуе, че днес поне едно нещо върви както трябва. — Наклони се настрани, защото се приближи друг репортер с подредбата на събитията — списъкът се променяше многократно до последния момент. — Досега денят се оказа истински ад.
— Какво става, Тед? Да не би…
Замълча — нещо в големите карти на стената зад бюрото на дежурния привлече погледа й. В средата на една от тях се виждаше сградата на телевизията и точно над нея някой бе прикрепил с кабарче малка снимка, вероятно изрязана от вестник, на бомбардировач В-51, изсипващ смъртоносния си товар. Мередит се засмя неволно.
— Кой направи това?
— Аз — отвърна Тед със смутена усмивка. — Казах ти, че сутринта беше истински ад.
— Хайде, хайде, Тед! И двамата сме наясно, че няма да знаеш какво да правиш със себе си, ако тук всичко е мирно и спокойно — присмя се тя.
— Възможно е, но все пак някой ден ми се ще да проверя.
— Мередит!
И двамата се обърнаха. Чък Уилард стоеше на прага на кабинета си.
— Трябва да те видя. Веднага!
Мередит се обърна към Хамънд.
— Чудя се какво ли ще е този път.
Хамънд се ухили.
— Ами ако е някаква изненада?
Мередит свъси вежди.
— Навремето е трябвало Пърл Харбър да е изненада, Тед, а всички знаем какво стана.
Прекоси пълното с хора помещение към кабинета на Уилард.
— Какво има, Чък? — попита тя, влизайки.
— Затвори вратата — разпореди той и се настани зад бюрото.
Тя го послуша и седна срещу него. Чък извади официална бланка от чекмеджето си.
— Явно шефовете са впечатлени от работата ти в Ню Йорк миналата пролет — обяви той и се облегна назад.
— Но не достатъчно, за да ми предложат мястото на Карла Гранели, когато тя не поднови договора си през януари — напомни Мередит.
До този момент това бе най-голямото й професионално разочарование.
— Но все пак достатъчно — натърти Уилард. — Запозната си със „Светът във фокус“, нали?
— Естествено.
Това бяха най-гледаните сутрешни новини на телевизията. През последните шест месеца се носеха слухове, че водещата на предаването Тифани Гордън няма да поднови договора си през юли, но нито Тифани, нито администрацията го потвърждаваха.
— Тифани Гордън няма да остане при нас — обяви Уилард, сякаш прочел мислите й. — Продуцентът Харв Петърсън иска ти да я замениш. Интересува ли те?
— Що за въпрос? — засмя се Мередит. — Не само ме интересува, но още сега ще ти връча оставката си, ако се налага.
— Трябва да се появиш в Ню Йорк навреме, за да започнеш през първата седмица на юли — обясни той. — Някакви проблеми?
Тя поклати глава.
— Иска ми се да тръгна от Ел Ей месец по-рано — сподели тя замислено. — Ще ми е нужно време да си наема апартамент и да се установя. Има ли шанс да ми намериш заместник тук?
— Да — отвърна той. — Никакъв проблем.
Тя се усмихна.
— Значи всичко е уговорено.
— Ще се обадя в Ню Йорк да съобщя, че приемаш — уведоми я Уилард.
Тя вдигна ръка да го спре.
— Ако не възразяваш, предпочитам аз да им се обадя.
Той се ухили.
— Добре. Знаеш ли — предчувствах, че ще приемеш, но не очаквах да стане толкова лесно.
Мередит се изправи и отвори вратата.
— Нито пък аз — призна тя. — Но от друга страна, никога не съм се съмнявала, че ще приема, ако ми направят предложение.
Наистина се оказа лесно, помисли си тя докато вземаше острия завой от Шосе номер 1 по пътя за Малибу същата вечер. Доста по-лесно, отколкото очакваше. Нямаше нужда да го обмисля — просто не се налагаше. Предложението откриваше чудесна възможност пред нея. Беше работила усърдно, за да го получи, и твърдо вярваше, че е напълно заслужено. Нямаше никакви задръжки да приеме, абсолютно никакви.
Когато прие, не прецени само едно — какво ще бъде отношението на Ник. Преди вероятно нямаше да вземе толкова важно решение, без поне да го обсъди с него. Но откакто се върна от Ню Йорк миналата година, нещата между тях двамата се промениха. Опита се — вероятно не толкова настоятелно, колкото беше редно, прецени тя, — но наистина се опита да разпали отново пламъка помежду им. И Ник се постара, но така и не успя да я убеди изцяло, че не я ревнува от кариерата й. Все пак не криеше колко по-щастлив би бил, ако тя се откаже от работата си и го следва навсякъде, където го отведат снимките му.
В този миг, сякаш ударена от гръм, Мередит си даде сметка, че нещата помежду им никога няма да са същите. Страстта бе започнала да затихва. През последната година и двамата изпитаха огорчение един към друг. Тя му се сърдеше заради опитите да доминира, да възпира професионалното й израстване, а той — защото не поставя неговите потребности пред своите. Така го бе научила самопожертвувателната му майка — винаги го поставяше на първо място. А сега не разбираше защо и Мередит не постъпва по същия начин. Командировката й в Ню Йорк се оказа повратна точка, моментът, който разкри истината и за двамата.
— Вече си приела? — Ник зяпаше Мередит потресен. — Как си могла да отговориш ей така, без първо да го обсъдиш с мен?
Тя издържа на погледа му.
— Нямаше какво да обсъждаме! — заяви без колебание. — Ако щеше да снимаш филм и това означаваше да си на терен няколко месеца, щеше ли да се консултираш първо с мен, или щеше да дадеш отговора си на студиото още преди съвещанието да е свършило?
— Това са различни неща — парира той. — Знаеш го.
— Нищо подобно не знам! — сряза го тя. — Именно в това е проблемът, Ник. Вече имам чувството, че изобщо не те познавам!