Выбрать главу

Харв Петерсън, главният продуцент на „Светът във фокус“ — висок, към шестдесетгодишен мъж със силно обветрено лице и рядка сивкава коса, — бе отразявал навремето Корейската война от фронтовата линия като вестникарски кореспондент. Имаше остър глас и маниери като на сержант от морската пехота. Заемаше впечатляващ кабинет с орехова ламперия на десетия етаж на телевизионния център.

Мередит влезе в кабинета, питайки се защо я вика и толкова ли е важно, че не търпи отлагане. Съобщението му с дебели печатни букви гласеше „При първа възможност“.

— Сядай, Мередит — покани той с нехарактерна любезност.

Тя кимна и се настани удобно.

— Какво е чак толкова спешно, Харв?

Той пристъпи направо към въпроса.

— Чух, че се готвиш да вземеш ексклузивно интервю с Александър Киракис. — Запали пура и се облегна на стола. — Според мълвата двамата сте в доста приятелски отношения: вечеря в „Четирите сезона“, цветя…

Мередит го погледна учудено.

— Знаеш за това?

Той се ухили.

— Тук новините се разпространяват бързо. В края на краищата занаятът ни е такъв, дори когато става дума за някой от нашите редици. Особено тогава, бих добавил.

— Слуховете, опасявам се, са силно преувеличени — върна му топката Мередит. — Съжалявам, ако ще разочаровам всички.

— Не излизате ли заедно?

— Не бих казала — отвърна тя. — През последните години съм се срещала с него три пъти — за кратко. А вечеряхме в „Четирите сезона“, за да обсъдим вероятността да направя интервюто. Това е всичко.

— И то е повече, отколкото други са постигнали досега.

— Но едва ли гарантира, че интервюто ще бъде дадено.

— Някакъв шанс обаче съществува, нали?

— Винаги има шанс. Но Александър Киракис е човек, на когото не бих заложила много — отвърна тя развеселено тв. — Прекалено непредвидим е.

Ако той го разбере някога, ще превърне живота й в ад.

— Този път ще се наложи да дадеш повече от себе си — подметна Петерсън.

Тя го погледна озадачено.

— Какво значи това?

— Ако направиш интервюто, ще се отрази доста благоприятно върху кариерата ти — обясни Петерсън. — От есента нататък телевизионната компания смята да пусне ново предаване в най-гледаното време. Изградено е изключително на интервюта. Ще се казва „Манхатънски наблюдател“. Ще бъде седмично едночасово предаване, съсредоточено върху политика, бизнес и други сериозни въпроси. Интервютата ще бъдат по-задълбочени от тези, които взимаш сега. Искат да се представят световни лидери и други влиятелни личности, които или живеят тук, или посещават Манхатън.

— Александър Киракис не е политик…

— Не, но никой не може да отрече, че е един от най-могъщите мъже в света — напомни той. — „Киракис корпорейшън“ е толкова голяма, че само като започне някоя делова операция в дадена държава, може да тласне цялата национална икономика… или да я срути.

— Какво точно се стараеш да ми кажеш по заобиколен начин? — попита Мередит предпазливо.

— Ти си кандидат номер едно за водеща на предаването и направо ще получиш работата, ако успееш да вземеш интервюто с Киракис — отвърна Петерсън и тръсна пепелта от пурата в големия пепелник в край на бюрото. — Обществена тайна е колко ненавижда медиите. С него е по-трудно да се свържеш, отколкото с Пентагона. Хвани го и ще отстраниш всичките си съперници за водещата новото шоу.

— Добре, Харв, схванах посланието ти — увери го Мередит и се изправи. — Нищо не гарантирам, разбира се, но той все пак обеща да премисли. Ще говоря отново с него.

Докато се връщаше към кабинета, в душата й се надигаше гняв. Несправедливо е професионалното й бъдеще да зависи от капризите на мъж, който желае едно-единствено нещо от нея.

Мередит пресичаше оживената улица, за да влезе в една от сградите на Световния търговски център, изпълнена с мрачни предчувствия за предстоящата среща. Молеше се само да не й личи, колебанията й да останат скрити за него. Струваше й се, че Александър притежава чувствителността на най-съвършената радарна техника и почти винаги улавя настроенията и мислите на другите. На този етап Мередит нямаше представа какво да очаква. Изненадващо лесно се свърза с него, той разговаряше любезно, макар и делово, но прие да се срещнат в кабинета му.

— Мога ли да ви помогна? — попита момичето на рецепцията.

— Мередит Кортни от Ай Би Ес — представи се тя. — Имам среща с господин Киракис в десет часа.

Момичето се поколеба за миг, после се пресегна към един от телефоните на бюрото и натисна бутон.

— Госпожица Кортни е тук, за да се види с господин Киракис — съобщи тя. Последва кратка пауза. — Да. Добре. — Остави слушалката и погледна Мередит. — През онези врати. Тръгвате по коридора и в дъното завивате наляво. Очаква ви.

— Благодаря!

Лесно откри кабинета на Александър. Посрещна я главната му секретарка Стейси Харкорт.

— На господин Киракис му се наложи да излезе за малко, но разпореди да ви въведа и да ви съобщя, че всеки момент ще се появи.

Мередит кимна. Погледна гравираната сребърна плочка на стената до вратите със сложна дърворезба: „Александър Киракис — президент на борда на директорите.“ Самата тя би добавила още нещо, но не беше подходящо за публично огласяване.

Секретарката отвори вратите и я въведе в кабинета. Оказа се доста голям и по-впечатляващ, отколкото очакваше. На двете външни стени имаше прозорци от пода до тавана, а махагонова ламперия покриваше вътрешните. Вдясно от бюрото имаше вградени шкафове за книги, а в центъра им — голям телевизионен екран и видео уредба. Бюрото му представляваше солиден блок от черен махагон, а столът с висок гръб беше тапициран със сива кожа. Зад бюрото се намираше плот с телефони, които го свързваха с офисите на корпорацията по цял свят: два червени телефона, интерком и компютърен терминал. Диван и няколко кресла — тапицирани със същата сива кожа като стола — бяха поставени в различни части на помещението. В далечния край се виждаше добре зареден бар в красив античен шкаф. На стената над него висеше огромен портрет на Константин Киракис.

След известно време Мередит започнала се пита какво го задържа. Погледна часовника си. Десет и половина. Секретарката му каза, че веднага ще се появи, а ето че чака вече половин час. Размърда се на стола и погледна очаквателно към вратата. Дали наистина са го извикали, или нарочно я кара да чака? Тя имаше уговорена среща за обяд — с друг потенциален гост на предаването, — но знаеше, че ако си тръгне, без да се срещнат, може и да не получи втори шанс. Нуждаеше се от Александър повече, отколкото някога ще допусне той да узнае. Ще седи и ще чака, независимо колко време ще отнеме.

В единадесет и петнадесет двойните врати се отвориха и Александър влезе усмихнат.

— Добро утро! — поздрави той с познатия си плътен глас и се настани зад бюрото. — Радвам се да те видя отново, но — честно казано — съм изненадан.

Огледа я, впечатлен от гълъбовосивия й костюм, и отново й се усмихна.

— Защо? — попита Мередит съзнателно хладно. — Все пак между нас останаха някои недовършени делови въпроси. — Забеляза как я гледа и се досети какво си мисли. — Пък и обеща да ми дадеш интервю.

Очите й безстрашно се впиха в неговите.

— А, да… Интервюто — промърмори той сговорчиво. — Мислех, че си се отказала.

— От къде ти хрумна подобна идея? — изненада се тя.

— От две седмици не си ми се обаждала. Откакто ме заряза — напомни й той. — Тогава беше доста ядосана, доколкото си спомням.

— Не и неоснователно — подметна Мередит предпазливо. — Но не съм тук да обсъждам личностните ни противоречия. Дойдох да разбера дали ще приемеш да направя интервюто и ако си съгласен, да уговорим среща, за да уточним подробностите.

Той я изгледа изпитателно.

— Какъвто и да съм, Мередит, аз съм и човек, който спазва думата си. Ще получиш интервюто, но… при определени условия, разбира се.

Погледна го подозрително.

— Какви условия?

— Искам да видя предварително всички въпроси, които възнамеряваш да ми зададеш, както и какви теми ще обсъждаме — поясни той. — Отказвам интервю на живо. Ще бъде записано и аз трябва да го видя и одобря, преди да се излъчи.