— Какъв натиск? — учуди се Мередит.
— Главно, че постоянно ме сравняват с баща ми и непрекъснато ми напомнят, че лежа на неговите лаври. Това, наред с някои други неща, създаде враждата между мен и медиите и тя се бе превърнала в кървава разправа. — Направи пауза. — Това е една от причините да дам съгласие за интервюто.
Мередит го изгледа въпросително, несигурна дали го е разбрала правилно.
— Обмислях как да подобря отношенията си с медиите и съответно — имиджа си пред обществото, когато дойде твоето предложение — обясни той. — Запознат съм с предаването, естествено. А и съм гледал някои от твоите интервюта. Харесаха ми…
— Почакай — прекъсна го Мередит, без да прикрива изненадата си. — Използвал си ме, така ли?
— Сърдиш ли се? — попита той със закачливи пламъчета в очите.
Мередит се засмя. Същевременно с радост бе готова да го удуши.
— Щях да съм бясна, ако всичко не е толкова смешно! — обяви тя. — Ние двамата сме си лика-прилика, нали? Аз те използвам, за да напредна в кариерата си, и се притеснявам да не се отметнеш от интервюто, а през цялото време ти си използвал мен и предаването, за да промениш имиджа си! Винаги съм смятала, че добре преценявам хората, досещам се какво се върти в главата на обектите ми, но ти напълно ме подведе. Наистина ме надмина, Александър.
— Съмнявам се — отвърна той небрежно.
— Дори сега не знам какво се върти в главата ти, какво всъщност целиш искаш?
Александър само се усмихна.
Мередит прекоси пълното с хора фоайе на телевизионния център на Ай Би Ес, махна на дежурния от охраната и излезе през тежките врати към западна Петдесет и втора улица. Спря, за да вдъхне от свежия нощен въздух, и вдигна яката на синьото си палто. Тръгна към лимузината на ъгъла, предполагайки, че е колата на телевизията, която ще я отведе вкъщи. Изведнъж задната врата се отвори и се появи Александър.
— Добър вечер! — поздрави той с ослепителна усмивка.
Застина на място.
— Александър… Какво правиш тук? — попита тя, но той я обгърна с ръце и така бързо я пъхна вътре, че не й остана време да протестира.
— Дойдох да те отвлека — обяви с необичайно весел тон и се настани до нея. — Дойдох да те отведа в закътано романтично скривалище, където никой никога няма да ни открие.
— Говори сериозно — смъмри го Мередит и се засмя.
— Сериозно говоря — настоя той, затвори вратата и даде знак на шофьора да потегли.
— Къде отиваме? — поиска да узнае тя.
— Днес следобед имах съвещание на западна Петдесет и втора и ми хрумна да те отведа вкъщи.
— Но аз имам кола на разположение… — започна тя.
Той само поклати глава.
— Погрижих се да я освободя — увери я той.
— Но…
— Прекалено много възразяваш — отбеляза той леко развеселен, докато колата бавно си пробиваше път по „Бродуей“. Когато наближиха „Таймс скуеър“, Мередит хвърли разсеян поглед към неоновите светлини на рекламите, проблясващи сякаш отвсякъде, и към боклуците, които вятърът вихреше. — Не искам да те тревожа, Александър — подхвана тя бавно, — но вървим в погрешна посока.
— Нима? — попита той и си придаде невинен вид. — Е, след като и без това сме попаднали тук, се сещам за едно местенце, изключително тихо и уютно, където да вечеряме.
— И да обсъдим интервюто? — попита тя усмихната.
— Естествено — съгласи се той с кратко кимване.
През последните няколко седмици вечеряха заедно почти всеки ден. Тя го придружи при откриването на изложба в престижна галерия на „Медисън авеню“ и тогава той настоя, че имал да обсъди нещо важно с нея. „Важното“ се оказа предложението да вземе операторския си екип и да заснемат на летище „Кенеди“ частния му самолет — наскоро придобит Боинг 747. Вътрешността, сподели той, бе дело на топдизайнер, който го бе превърнал в летящ палат. Спазваше обещанието си да поддържат професионална дистанция помежду си, за което тя бе настояла в началото. Или поне се стараеше да го прави. Защото продължаваше да я желае. Желаеше я повече от всякога. Мередит се питаше колко от привличането се дължи на постоянния й отказ да му се отдаде сексуално, докато сума жени с готовност биха станали негови любовници.
Погледна го сега, седнал в тъмната кола до нея, и установи, че я очарова колкото и първия път, когато бяха заедно в „Ла белла фонтана“. Откри още, че е толкова нащрек спрямо него, както в „Залата на дъгите“, и толкова привлечена, колкото на мача по поло. Александър Киракис, заключи тя, е мъж загадка, която сякаш няма разрешение. Би го оприличила на великолепен диамант — хладен и полиран на повърхността, искрящ и огнен във вътрешността. Мередит се запита дали някога истински ще го опознае, дали ще стигнат толкова далеч.
— Е, какво ще кажеш? — наруши той мълчанието. — Ще вечеряме ли заедно?
Тя се усмихна.
— Не съм облечена за вечеря — възрази Мередит. — Трябва да се преоблека…
— Няма нужда — увери я той. — Изглеждаш чудесно.
Тя пак се усмихна.
— Благодаря, но наистина не съм облечена подходящо — настоя тя. — Ако не възразяваш…
Александър се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава.
— Добре.
Направи знак на шофьора и му даде адреса на Мередит.
— Няма да се бавя — обеща Мередит, когато влязоха в апартамента й. Остави чантата си върху дивана и свали палтото. — Направи си питие. Вече знаеш кое къде е.
Той кимна.
— Спокойно. Не бързам.
Да вечерям, довърши той наум.
Тя изчезна в спалнята, а Александър отиде до бара и си наля бренди. Вдигна чашата до устните си и се загледа замислено в портрета на актрисата и детето й. От една страна, той го интригуваше, от друга — го безпокоеше, но не успяваше да си обясни причината. Все още не го долавяше, но нещо у нея му се струваше странно познато. В някои отношения му напомняше Франческа. В други приличаше на някои от жените, с които се бе запознавал през годините. Вероятно това бе обяснението. Беше от типа жени, които винаги го привличаха. До появата на Мередит. Беше тъмна, знойна, величествена. Продължи да се взира в портрета, без да разбира какво точно го тревожи.
— Нещо не е наред ли?
Сепнат, Александър се извърна. Мередит стоеше на няколко крачки зад него и изглеждаше още по-красива.
— Какво? — попита той леко смутен.
— Нещо не е наред ли? — повтори тя.
Той се усмихна, трогнат от нейната загриженост.
— Вече не.
— Винаги ли вървиш по този начин? — попита Мередит леко задъхана, докато се стараеше да не изостава от Александър, който крачеше с големи забързани крачки.
Когато й звънна тази съботна сутрин, за да я попита дали желае да се разходи с него, тя нямаше никаква представа, че трябва да преброди целия Манхатън пеша.
— Не — призна той. — Не го правя толкова често, колкото би ми се искало. — Пресегна се и я хвана за ръката.
— Понеже ми се налага да прекарвам дълги часове затворен в офиса, приветствам всяка възможност да прекарам деня — или поне следобеда — навън.
Нищо чудно, че е в такава добра форма, помисли си Мередит. Само професионален атлет би издържал да следва темпото му.
— Отскачам до къщата си в Лонг Айлънд, когато мога — сподели той. Бяха спрели пред витрина на галерия на „Медисън авеню“ да се възхитят на стъклена скулптура.
— Конете ми за поло са там, а аз трябва да тренирам по-често. — Извърна се към нея. — Един ден — скоро — ще те отведа там.
Мередит само се усмихна. Ако някой друг й го бе казал, щеше да го отмине като случайно подмятане, но понеже думите бяха на Александър, тя знаеше, че е обещание, което възнамерява да спази.
Тръгнаха на север по „Медисън авеню“, стигнаха до Петдесет и девета улица и поеха на запад към Сентрал парк. Навлязоха в парка и Александър погледна заплашителните сиви облаци, изпълнили небето. Предричаха гръмотевични бури, но той нямаше никакво намерение да позволи перспективата за лошо време да наруши плановете му да прекара деня с Мередит.