За майска вечер беше необичайно студено. Мередит седеше в притъмнената лимузина и наблюдаваше напрегнато как частният самолет на „Киракис корпорейшън“ — рулира на пистата. Щом вратата се отвори и Александър се появи на върха на стълбичката, тя взе решение. Разполагаха само с час, но трябваше да сподели с него мислите и чувствата си.
Излезе от колата и тръгна към самолета, докато Александър слизаше по стъпалата. Когато стъпи на пистата, двамата се затичаха почти едновременно и се прегърнаха. Целунаха се — отначало нежно, а после с настойчивост, която заплашваше да загубят контрол. В прегръдките на Александър Мередит имаше чувството, че дълбоко в душата й се е отприщил бент, и тя позволи на всички толкова дълго задържани емоции да я залеят. И Александър откри непознати дотогава чувства: изпитваше копнеж да е близо до нея — копнеж, който нямаше нищо общо с физическото влечение.
Най-после Мередит наруши тишината.
— Липсваше ми — прошепна тя и нежно прокара пръсти по лицето му, както слепец търси път в тъмнината.
— И ти на мен. — Отново я целуна. — Толкова, колкото и очаквах да ми липсваш.
Хванати под ръка, се отправиха към колата. Той задържа вратата, а после се настани до Мередит.
— В телеграмата споменаваш, че било спешно. Защо трябва да отидеш в Монреал още тази вечер?
Той свъси вежди.
— В офисите на корпорацията е избухнал пожар. Властите подозират умишлен палеж — отвърна мрачно. — Трябваше да летя директно от Рим за Монреал, но исках да те видя… макар и за час.
— Радвам се, че си решил така — сподели тя нежно.
— Тръгнах от хотела рано, но летището беше затворено поради лошото време. Докато чаках, се обадих в офиса и Джордж ми съобщи за пожара. — Поклати глава. — Кроях такива прекрасни планове за тази вечер, за нас двамата…
— Всичко е наред — увери го тя. — Ще разполагаме с достатъчно време, когато се върнеш.
— Ела с мен — предложи той. — Имаме толкова неща да си кажем…
— Ще ми се да можех, но няма да стане — отвърна тя. — Никога не съм била толкова натоварена, колкото сега. Да се вдигна и да замина посред нощ…
Той кимна.
— Разбирам, но от това не ми става по-леко. — Притегли я към себе си. — Мисля само колко силно желая да съм с теб… Особено сега. — Погледите им се срещнаха. — Мередит, обичам те…
— Обичам те…
Изрекоха думите едновременно. Продължиха да се гледат, смаяни от силата на емоциите си, а после отново се прегърнаха.
— Мога и да не отида до Монреал — обяви той между целувките.
— Както и аз бих могла да забравя за предаването утре — едва промълви тя, останала без дъх. — Но и двамата сме наясно, че не бива.
— Бих могъл да изпратя Джордж…
Не довърши, а започна да я целува по врата. Тя прокара ръце през косата му.
— Няма да стане. Те имат нужда именно от теб.
Тайно обаче се надяваше той да не тръгва тази вечер…
— Бих могъл да пътувам сутринта — прошепна той дрезгаво. — Или да те любя тук… и сега…
Тя се отдръпна рязко, защото не бе сигурна дали говори сериозно.
— Чакахме толкова дълго. Един ден едва ли…
Запечата устата й с целувка.
— Аз чаках дълго. Прекалено дълго…
Обгърна врата му с ръце и силно се притисна към него.
— Ще бъда тук, когато се върнеш. Ще те чакам — обеща тя.
— Няма да ти позволя да се отметнеш от дадената дума — шеговито я заплаши той.
— Изключено е вече да се отървеш от мен, дори да искаш.
Той бръкна в джоба на палтото си и извади кожената кутийка.
— Купих това за теб в Рим. Докато го гледах във витрината, то сякаш каза всичко, което никога не съм изрекъл. Създадено е за теб.
Погледна го за миг, пое кутията и я отвори. Остана смаяна от великолепното колие. Макар да бе привикнала с изискани бижута — сега притежаваше доста и все хубави — и макар диаманти и сапфири вече да не й правеха кой знае какво впечатление, огърлицата я порази.
— Антика е — обясни Александър. — Най-малко на двеста години.
Извади бижуто и го постави на врата й.
— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — прошепна Мередит.
— Аз пък съм виждал — убедено заяви той и потърси устните й в тъмнината.
Когато започнаха да се целуват отново, кутията падна на пода.
Мередит мислено се помоли следващите четиридесет и осем часа да минат бързо.
Лист хартия с три написани реда стоеше вече цяла сутрин на бюрото й. Чаша кафе — изстинало и недокоснато — се мъдреше в единия край на бюрото. Купчина писма все още не бяха отворени. Мередит, застанала до прозореца, се взираше навън, но не виждаше нищо. Стискаше в ръка брой на списание „Пийпъл“ от миналата седмица, отворено на страницата със снимка на Александър в римски ресторант. До него седеше красива млада жена — Донатела Манети, дъщерята на италианския автомобилен магнат Карло Манети. Двамата се усмихваха, изглеждаха щастливи и погълнати един от друг. Дяволите да те вземат Александър, помисли си Мередит разгневена. Приятно ли ти бе да ме правиш на глупачка? Малката ти игричка — да ме накараш да се влюбя в теб — достави ли ти удоволствие? Това ли е начинът ти да ми го върнеш, задето в началото те отблъснах? Колко забавно трябва да ти се е сторило всичко!
— Господи, как можах да съм такава глупачка? — запита тя на глас и хвърли списанието на пода.
Потъна в стола и извади познатата кожена кутия от чекмеджето. Отвори я бавно и дълго съзерцава огърлицата, припомняйки се вечерта, когато й я подари. Беше най-щастливата вечер в живота й. Най-после призна истинските си чувства, сподели, че го обича. Беше напълно готова да му се отдаде. През онази вечер щеше да се люби с него, ако не се налагаше да отлети за Монреал. Най-сетне той щеше да получи онова, което всъщност желаеше от нея.
Мередит се стараеше да не заплаче, колкото и да й беше мъчително. Той не го заслужава, повтаряше си тя. Но и не бива да го виня изцяло, призна тя. Грешката е толкова негова, колкото и моя. Аз съм виновна, че се държах като глупачка. Допуснах да ме заплени. Не биваше да го правя! Знаех що за човек е. Какво ли не бях чувала за него.
Прилоша й, докато мислеше как е допуснала да се размекне, чарът му да я покори, евтините му любовни слова да я зашеметят. Любовни слова! Беше готова да прихне. Той наистина не прощава и не забравя, мина й през ума. Отказах му първия път, когато се опита да ме отведе в леглото, и той си отмъсти, като ме накара да се влюбя в него. Защо изобщо го послушах?
На прага се появи секретарката й.
— Мередит, Александър Киракис е на първа линия…
— Кажи му, че ме няма.
— Твърди, че е спешно.
— Няма ме! — избухна Мередит сприхаво.
Синди я зяпна.
— Ами интервюто? Забрави ли крайния срок…
— Нищо не съм забравила! Ще се обадя, когато съм готова да разговарям с него… за интервюто — процеди тя през зъби. — Дотогава не съм тук, когато звъни!
В Световния търговски център Александър даде една от редките си пресконференции, за да обяви официално, че корпорацията е на път да влезе в сферата на ядрените проучвания. Разказа за новия атомен център в района на пустинята Моджав в южната част на Калифорния. Защити назначаването на доктор Бари Марчуд — един от водещите световни специалисти по атомна енергетика — и отхвърли упреците, че евентуално би се захванал с разработването на атомни оръжия. Призна, че подобна възможност не е изключена, но отказа по-нататъшни коментари по темата.
— Е, пак го постигна — подметна Джордж развеселен докато се връщаха към офиса на Александър след пресконференцията. — Утре ще бъдеш на първа страница на всички вестници по света. Отсега виждам заглавията: „Киракис насърчава надпреварата в ядрените оръжия.“