И двамата получиха от интервюто много повече, отколкото очакваха. Той търсеше ефективен начин да промени отношението на широката публика към себе си, тя — да направи интервюто на годината, което да даде тласък на кариерата й. Но и двамата откриха нещо далеч по-важно: откриха се един друг. Независимо от конфликтите и препятствията, изпречили се между тях, Мередит осъзна, че взаимното им привличане е започнало в „Залата на дъгите“ от момента, когато той я взе в прегръдките си. Ако вярваше в съдбата, Мередит щеше да приеме, че връзката им е била предопределена. Но тя знаеше, че не е така. В техния случай Александър бе режисирал съдбата им, той бе направил нещата възможни.
Любовта им бе коренно различна от любовта й с Ник. С Ник всичко беше нежно, спокойно и стабилно, а с Александър — страст, невъздържан секс и почти телепатична комуникация. Тя и той се сливаха като две звезди във вселената. Сега, когато разполагаше с време да разсъждава, й се струваше, че всъщност никога нямаше да устоят на привличащата ги сила. Нещо ги теглеше един към друг; нещо невероятно по-силно от човешките представи. С Александър животът беше вълнуващ, енергичен и непредвидим. Дълбоко в сърцето си Мередит знаеше, че няма нещо, което двамата да не успеят да постигнат.
Излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор към студиото на „Манхатънски наблюдател“. Отваряйки тежката врата към тъмното в момента студио, погледна часовника. Девет и половина. Представа нямаше, че се е застояла толкова дълго. Беше изостанала с кореспонденцията си и откакто се върна от Саутхамптън, се бореше да навакса. Въобще не беше забелязала и кога Синди най-после е решила да се прибере. Наоколо се мяркаше само някой и друг дежурен техник.
Мередит заопипва в тъмнината — намери ключовете за лампите и изведнъж ярка светлина заля студиото. Започна да прескача навити кабели и жици — придвижваше се между камерите към мястото, където щеше да седи докато води предаването. Остана впечатлена от тъмносивия мокет, тапицираните в синьо кресла, великолепния нощен изглед към Манхатън. Пристъпи към платформата и се загледа в специално поставените в студиото пана с черно-бели фотоси: официален портрет на председателя на борда на директорите в кабинета му; шампионът по поло, яхнал любимия си кон; на палубата на яхтата му „Дионис“; баща и син — последната снимка на Константин Киракис преди смъртта му през 1982 година. Мередит се изпълни с гордост, докато гледаше засмяното лице на играча на поло. Мислеше си за онзи ранна вечер след мача в Саутхамптън.
Той се оказа прав: заедно те бяха далеч-далеч по-силни.
„Прозорци към света“, зашеметяващо заведение високо над Манхатън, се намираше на сто и седмия етаж в едната от сградите на Световния търговски център. Заградени отвсякъде със стъкло, множеството салони за хранене, зали и сепарета предлагаха незабравима гледка към града, ширнал се във всички посоки. Панорамата отвън си съперничеше единствено с прекрасния интериор. Умелото съчетание от златно, бежово и розово, многобройните огледала, бронзовите украшения и дърворезбите бяха богато украсени с цветя и зеленина. Наоколо сновяха келнери в бели униформи и златни еполети. През обедните часове великолепната зала бе частен клуб, но вечер се превръщаше в ресторант и бе отворена за всеки желаещ да се наслади на гледката и на превъзходната кухня.
Макар Мередит да бе вечеряла тук много пъти, откакто живееше в Ню Йорк, дъхът й продължаваше да секва както първия път, когато дойде. Сега, седнала срещу Александър в един от салоните, тя установи, че й е невъзможно да забелязва друго, освен откритото възхищение в сияещите му тъмни очи. Колко време мина, откакто мъж бе в състояние да я накара да се почувства така, само като я гледа? Зачуди се как въобще се е съмнявала в любовта му. Сервитьорът донесе бутилка „Дом Периньон“ и две кристални чаши.
— Тази вечер ще празнуваме — обяви Александър. Продължаваше да се диви как тя успява да изглежда все по-красива с всеки изминал ден. Във вечерната рокля с дълбоко деколте и колието, което й купи в Рим, беше наистина неотразима. Косата й се спускаше свободно по раменете, както той обичаше. Мередит се усмихна.
— И какво точно празнуваме този път?
Откакто се върнаха от Саутхамптън, всяка вечер празнуваха нещо. Предната вечер например отбелязаха три седмици съвместен живот.
— Себе си, както обикновено — отвърна той с дяволита усмивка.
Сервитьорът постави чашата пред нея. Тя посегна, но се спря. Вътре имаше съвсем малко шампанско.
— Ще ми налеете ли още…
Млъкна, защото в този миг го съзря: на дъното на чашата лежеше най-красивият пръстен, който някога бе виждала — голям син сапфир, заобиколен с диаманти. Украсата по широката платинена халка повтаряше формите на колието. Извади го от чашата и погледна Александър.
— Невероятен е! — възкликна тя.
— Годежният ти пръстен — обяви той сияещ. — Прочети надписа.
От вътрешната страна бяха гравирани думите „Сега и завинаги“. Тя се усмихна. Съвсем в стила на Александър: лаконично и прямо. Не успяваше да откъсне очи от бижуто.
— Никога не съм виждала подобен пръстен — призна тя тихо.
Той се усмихна, а черните му очи блестяха.
— Не би могла. — Пое лявата й ръка. — Уникат е. — Взе пръстена и го наниза на пръста й. — Като теб, matia mou — страшно красив и уникален.
Тя погледна пръстена, после отново Александър и усети как очите й се навлажняват. Обичаше го повече, отколкото си бе представяла.
Когато вечерта се върнаха в апартамента му, го чакаше спешно съобщение.
— От Мустафа Кафир от офиса на корпорацията в Истанбул — обясни той на Мередит. Погледна часовника. — Налага се да му се обадя.
— Сега? — изненада се Мередит.
Той свъси вежди.
— Трябва да е важно, щом ме е търсил вкъщи по това време — отвърна той. — В Истанбул е почти осем сутринта. Щом Кафир е в службата толкова рано, значи не търпи отлагане.
Мередит се насили да се усмихне.
— Започвам да свиквам — увери го тя и го целуна леко по бузата. — Но не се бави, става ли?
— Само колкото е необходимо — обеща той.
Тя отиде в спалнята и запали лампата на нощното шкафче. Съблече се бавно, наметна бяла копринена роба и вдигна косата си. Отметна чаршафите и спусна тежките тъмносини завеси.
Мина боса по дебелия бял килим до резбованата врата към банята. Обикновено някоя от прислужниците пълнеше великолепната, вкопана в пода мраморна вана, но тази вечер Мередит го направи сама. Беше късно и прислугата се бе оттеглила в помещенията си. А и желаеше да е насаме с Александър, когато приключи разговора. Искаше тази вечер да е специална и за двамата. Не всеки ден човек се сгодява.
Свали робата и я закачи на една от големите бронзови куки на вратата. Обожаваше усещането, когато пристъпваше боса по тъмносиния килим, придвижвайки се гола към бледосивата мраморна вана. Потопи се в уханните мехурчета, отпусна глава върху синята сатенена възглавница в единия край на ваната и се наслади за пореден път на заобикалящото я великолепие: от огледалата по стените до добре поддържаните палми в еднакви бели саксии; от древните статуи покрай двете страни на помещението до огромната тоалетка с позлатено огледало и идеално осветление — всичко загатваше за несметното богатство на Александър. За пръв път от години се хвана, че мисли за малката семпла спалня в скромната къща, където израсна. Семейството й не беше бедно, но не беше й богато. Мередит никога не се задоволи да се чувства само уютно. Дори като съвсем малка нещо дълбоко в душата й изискваше повече. Сега се сбъдваха всичките й мечти: успех, богатство, признание, мъж, когото истински обича. Сякаш светът й принадлежеше. Наистина ли щеше да притежава всичко това?
Излезе от ваната и взе голяма мека кърпа от закачалката с вградено отопление. Избърса се внимателно и отново облече робата. Върна се в спалнята, махна фибите и остави косата си да се разпилее свободно по раменете; разреса я енергично. Погледна към часовника на нощното шкафче. Минаваше полунощ. Александър вероятно още говореше по телефона. Угаси украсената със сребро и кристал лампа и отиде до прозореца. Разтвори леко завесите и се загледа в проблясващите светлини на Пето авеню. Тяхното царство, както Александър го наричаше шеговито. И като го гледаше сега, май беше вярно. Градът им принадлежеше. Светът лежеше в краката им. Усещането бе божествено, но я накара да се замисли. Някога попита Ник — струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност — възможно ли е човек наистина да притежава всичко и да успее да го задържи? Погледна пръстена на ръката си и се сети за надписа. „Сега и завинаги“. Ако е възможно някой да притежава всичко, което желае, то това беше вярно за нея и Александър.