— Ще ми се да не се налагаше — говореше тя, докато вървяха през препълнения с хора терминал на летище „Кенеди“ — но не мога да откажа. В края на краищата предаването го водя аз и идеята е моя.
— Разбирам — отвърна той мрачно, забил поглед право напред в тълпата. Дори не правеше опит да прикрие гнева си. — Само едно не ми е ясно: защо трябва да стане точно сега и защо ще продължи три седмици.
— Вече го обсъдихме — напомни Мередит уморено. — Ще снимам есенните ревюта на най-нашумелите имена в бизнеса. За да успея, се налага да тръгна сега.
— И ще трае три седмици?
Никак не му се вярваше, че това са реални срокове.
— Ревютата не са всеки ден. Нали помниш колко повече време отне заснемането на предаването за теб?
— Тогава беше различно — не се предаваше той. — Снимките бяха по различно време и на различни места. Невъзможно беше да се заснеме за няколко дни или дори за седмица.
— Точно така. И в момента съм в подобно положение — уточни тя. — Някои от ревютата са през ден-два, но между други има цяла седмица. — Хвана го за ръката, спря и го погледна в очите. — Страшно ми е неприятно, че ще бъдем разделени. Ако имаше как да осъществя това предаване по друг начин, щях да го направя. Мисля, че си наясно.
Гледа я в продължение на няколко секунди и кимна. Бръкна в джоба си и извади ключ, който сложи в ръката й.
— Не съм в състояние да дойда, но искам да съм сигурен, че добре ще се грижат за теб, докато си в Париж — заяви той и впи очи в нейните.
Тя погледна ключа в ръката си, после отново Александър. Усмихваше му се провокативно.
— Това предложение ли е, или нареждане?
Всъщност разбираше, че той не й дава избор.
— Това е ключът за апартамента ми на авеню „Фош“.
— Но, Александър…
— Никакво „но“, matia mou. — Усмихна се. — Вече те смятам за своя съпруга. Апартаментът е толкова твой, колкото и мой.
Тя замълча за момент, съобразявайки колко е безсмислено да спори с него.
— Добре — прие накрая. — Щом поставяш въпроса така, как да откажа?
— Не можеш и дори не се опитвай. — Хвана ръката й и я стисна. — Уредил съм да имаш кола и шофьор на разположение. Ще те посрещне на летище „Дьо Гол“ и ще бъде с теб през целия ти престой в Париж.
— Но от службата вече уредиха пътуването! — възрази тя.
— Нека екипът се възползва от това — прекъсна я той нежно, но настойчиво. — Ти ще използваш моята кола и моя шофьор, за да съм сигурен, че си в добри ръце.
Тя го изгледа нежно, а после го целуна.
— Съзнаваш ли колко ми е трудно да ти кажа „не“?
Той я прегърна през раменете.
— Искам да го направя невъзможно за теб — отвърна той с хитра усмивка.
Мередит се засмя.
— Определено си поел по правилния път — увери го тя и затърси паспорта си из чантата, защото наближиха митницата. — Е, тук май ще се сбогуваме…
Александър поклати глава.
— Идвам с теб… до самолета — уточни той.
Тя го погледна леко изненадана. Понечи да попита как го е уредил, но се отказа — вече познаваше Александър. Той успяваше да постигне всичко, което желае — беше достатъчно да натисне съответните бутони в подходящия момент. Връзките и възможностите му не преставаха да я смайват.
— Трябва да призная, че си пълен с изненади.
Спря се и подаде паспорта на униформения служител, който го погледна и й го върна. Александър само се усмихна.
— Най-хубавото тепърва предстои, matia mou — обеща той.
Ню Йорк
Сам в офиса си в Световния търговски център, Александър прелистваше разсеяно докладите по бюрото. Определено не успявам да се съсредоточа върху деловите въпроси днес, помисли си той. Мередит отсъстваше вече близо три седмици. Предната вечер бе казала, че се прибира в петък.
— Ще те посрещна на летището — обеща той. — А после ще те отвлека в някоя църквичка в провинцията, където ще се оженим веднага.
Мередит се бе засмяла, защото си мислеше, че се шегува, но той говореше съвсем сериозно. Копнееше да се ожени за нея в мига, щом се върне от Париж. Не желаеше да чака нито ден повече.
Издърпа чекмеджето и извади малка кутия от тъмносиньо кадифе. Отвори я и се загледа в двете венчални халки вътре. Мередит ги избра: семпли платинени халки с гравирани инициали. Доставиха ги предишния ден. Той не й го каза по телефона. Възнамеряваше да я изненада, когато я посрещне на летището.
Усмихна се, защото си припомни разговора с Джордж сутринта. През последната седмица се държеше особено рязко със сътрудниците си и Джордж, смилил се над тях, предложи разрешение на проблема:
— Защо просто не отлетиш за Париж? Грабни я, заведи я на някой усамотен остров и се оженете там. Тя няма да устои на нещо толкова романтично. Жените обожават подобно поведение и съм готов да се обзаложа, че Мередит не прави изключение.
При тези думи Александър остана сериозен, но колкото повече се замисляше, толкова по-верни му се струваха. Заинтригува го идеята да я грабне, да я отведе в някое затънтено романтично местенце, където да се оженят набързо. Къде обаче? Замисли се. Само едно място на света отговаряше на условията, едно място му гарантираше пълно уединение. Взе решение и посегна към телефона, за да се свърже с Джордж.
— Ела в кабинета… Веднага.
Пет минути по-късно Джордж стоеше пред него угрижен.
— Какво има? Да не би сделката „Хамънд — Транскон“ да се разпадна? Говорих с Чък Хамънд тази сутрин и…
Александър го прекъсна.
— Не става дума за делови въпроси… Поне не такива, каквито си ги представяш — обясни той и посегна за куфарчето си. — Заминавам за известно време и ти ще ме заместваш, докато отсъствам. Ще ти се обаждам, но никой няма да може да се свърже с мен.
Облече си сакото.
Джордж го изгледа поразен.
— Не те разбирам… — подхвана той смаян. — Къде… За колко време заминаваш?
— За месец. Възможно е и за по-дълго.
Александър взе кутийката с халките от чекмеджето.
— За месец! Къде, за бога, отиваш?
— На сватба — обяви Александър и тръгна към вратата.
— На сватба ли? Чия…
Александър се ухили.
— Моята. Благодарение на теб, приятелю.
Бързо излезе от кабинета, докато Джордж го наблюдаваше смаян.
Някъде към два след полунощ частният самолет на Александър кацна на летище „Дьо Гол“. Посрещна го френски чиновник, бързо го преведе през митницата и го придружи до паркираната лимузина. Тридесетте минути с кола до Париж се сториха на Александър цяла вечност, макар да бе изминавал същото разстояние много пъти и при по-натоварено движение. Седеше на задната седалка, взираше се в нощта, но не виждаше нищо. Мислеше за Мередит и колко ще се изненада да го види. Нямаше представа, че той идва. Нарочно не й съобщи, защото искаше да й направи сюрприз. Погледна часовника си. Три и петнадесет. Усмихна се. Непременно щеше да предизвика смайване. Бръкна в джоба и извади малката кутия. През целия полет от Ню Йорк до Париж бе размишлявал. Знаеше какво точно ще направи, къде ще я отведе. Знаеше къде и кога ще се оженят. Щеше да бъде красива сватба — незабравима и за двамата. Както и меденият месец, който им предстоеше.
В три и половина колата влезе в подземния гараж на жилищната сграда. Александър не изчака шофьорът да му отвори вратата. Слезе и се затича към асансьорите. Нетърпеливо се качи, а когато пристигна на етажа, отключи и влезе в потъналия в мрак апартамент. Отиде в голямата спалня, където Мередит спеше непробудно. Свали сакото си и го метна върху облегалката на един от столовете в стил Луи Х, прекоси тихо стаята и коленичи на пода до леглото. Наведе глава и нежно я целуна — тя отвори очи и скочи сепнато.
— Александър — промълви тя, разпознала лицето му. — Как…
— Не задавай глупави въпроси — привидно строго я смъмри той и отново я целуна. — Просто ми покажи колко си щастлива, че ме виждаш.